Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Дан открай време мразеше операта.

— Хайде да отидем някъде на по-тихичко — прошепна той на Нети, успя най-накрая да я вдигне на ръце и залитна към най-близката врата.

Междувременно Люси и Журналиста бяха открили, че строителна компания „Звездострой Инкорпорейтид“ не беше спестила от табелите „Спасителни лодки (Първа класа)“. Накъдето и да погледне човек, все се натъкваше на табели, които сочеха къде са лодките. Табелите светеха, а някои бяха и с мигащи стрелки. Вследствие на това двамата пристигнаха при Монтажната станция на спасителните лодки за няма и минута.

— Имаме седем инима! — задъхан рече Журналиста.

И щом го каза, двамата с Люси откриха, че „Звездострой Инкорпорейтид“ може и да не бяха спестили от табелите, но пък бяха икономисали от самите лодки. Всъщност бяха ги икономисали напълно, изцяло и докрай.

— Ами то какъв смисъл от спасителни лодки — бе изтъкнал Скралионтис пред крайно изнервения Бробостигон, — щом няма да има пътници?

— Копелета гадни! — изстена Журналиста.

— Е, това беше — рече Люси.

— Дотук бяхме! Сега ще се превърнем в малки парченца блуждаещ космос точно след шест едо и четирийсет и пет инима! — Журналиста се свлече на колене. Бойният му дух се беше изпарил. Изглеждаше толкова безпомощен, така изоставен. Люси не можа да се сдържи. Мисълта за неизбежното разрушение измести цялата й обичайна предпазливост. И тя изведнъж стигна до извод, за който нямаше да се досети при нормални обстоятелства.

— О, Боже! — извика тя. — Обичам те!

И преди Журналиста да разбере какво става, Люси се хвърли върху него, зацелува го по устата и започна да го роши.

— О! Оуу! — викна Журналиста. — Внимавай, раната ми!

— Съжалявам! Съжалявам! — изкрещя Люси. — Но ни остават само шест едо! Каквото и да е това! Никога не съм изпитвала нищо подобно към никого … В мига, в който те погледнах… О, Боже! Никой никога няма да разбере! Вече нищо няма значение! Но побързай! Направи нещо! — и тя започна да се бори с дрехите му. — Не мога да ги разкопчая!

— Нали ти казах! Разкопчават се с мисъл! — Дрехите му изведнъж изсъскаха и паднаха, а в следващата минута Люси метна раирания делови костюм върху празната рампа за спасителни лодки. Прокара пръсти по тялото на извънземния и се хвърли отгоре му.

— О, Боже! — извика тя, щом усети как кръвта й нахлува към долната част на корема като ято чайки, връхлитащо върху последната останала херинга. — Сигурно са ни останали само пет от ония неща, как бяха там!

— Едо! — Журналиста се опита да не изкрещи — раната го болеше. — Останали са ни пет едо! Но това е невероятно! — възкликна той. — Ние на Блеронтин не правим така!

— Защо не? — на Люси изобщо не й пукаше.

— Незаконно е! — Журналиста се ухили до уши. — Позволява ни се само поза „енорк“. Нали знаеш — обратното, аз отгоре!

— О, млъкни! — Люси го целуваше. — Трябваше да ти го кажа! Трябваше! Обичам те! И винаги съм те обичала! Точно това ми липсваше! Ох! Ох!

— Бързо! — извика Журналиста. Оставаха им само шейсет инима преди бомбата да избухне.

— Да! Да!

Търкаляха се и се целуваха, без въобще да усещат студения метален под на рампата под голата си плът.

— Животът е толкова кратък! — изведнъж Люси сграбчи ръката му и погледна часовника. Хич не можеше да схване какво показва. — Колко сочи? — попита тя.

— Трийсет инима!

— Само толкова ли? — попита тя.

— Да! — извика Журналиста. — Да!

— Обиииичам тееее! — изкрещя Люси.

— Оооооооох! — изкрещя Журналиста и двамата се строполиха заедно на пода, а часовникът отбеляза нула…

Лежаха и чакаха взрива, който щеше да сложи край на вечността и да прекъсне кратката им любов. Но за разлика от двамата любовници нищо друго не свърши.

— Какво стана? — първа проговори Люси.

— Знам ли? — рече Журналиста. — Знам ли?!

Нети изведнъж успя да се надигне на кушетката, където я бе положил Дан, и изкрещя:

— О, Боже! Бомбата ще избухне само след пет минути!

„Пет минути! — помисли си Дан. — Точно в този момент в евтините романи пред лицето на неизбежното унищожение двамата започват да се любят страстно.“ Жалко, че Нети в момента беше толкова дърта.

— Трябва да отидеш и да говориш с нея! — примоли сетя.

— Какво?! — възкликна Дан.

— Не мога да ти го обясня! Просто ми повярвай! В Машинното е!