Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Сега, когато слънцето потъваше зад хоризонта на запад, Джак седеше отпуснат на масата в разгара на празненството. Срещу него седеше Кендъл Макмилън. Нещо привлече погледа му. Счетоводителят бе облечен с широк пуловер и шорти — твърде необичайно за него.

— Капитане, имам една молба към вас.

— Каква по-точно?

Кендъл прочисти гърлото си.

— Бих искал официално да се включа в екипажа ви — твърдо заяви той.

Думите му изненадаха Джак. Кендъл винаги се бе държал подчертано настрани от останалите. Джак се намръщи.

— Не мисля, че ще имаме нужда от счетоводител на пълен работен ден.

Кендъл сведе поглед към чинията си и промърмори:

— Ще имате, когато си видите милионите.

— Какви ги разправяте?

Кендъл огледа седящите на масата и заговори с висок глас:

— Говоря за „Кочи Мару“. Ако господин Мълиър е прав в твърденията си, че този път не е имало никакви земетресения, има голям шанс вулканът, който погълна кораба, да не е изригнал. „Кочи Мару“ би могъл все още да си е на мястото.

Джак се опули насреща му. Спомни си трюма на кораба, пълен със златни кюлчета. Най-малко сто тона. Стана и се протегна през масата. Хвана ръката на счетоводителя и я раздруса енергично.

— Добре дошъл сред екипажа на „Дийп фатъм“, господин Макмилън. Вашето наблюдение току-що ви осигури една десета от печалбата.

Кендъл се ухили като ученик. Джак вдигна чашата си.

— Ще делим поравно. Между всички. В това число и Карън, Миюки и Мваху.

Кендъл огледа масата.

— Но вие казахте една десета. Не сме ли само девет? Джак почука по масата. Старата немска овчарка, която стоеше свита в краката му, скочи и качи предните си лапи на масата. Джак разроши дебелата му козина.

— Някой да има нещо против Елвис да вземе своя дял? В края на краищата той ви спаси задниците.

Кендъл пръв скочи на крака и вдигна чашата си.

— За Елвис!

Другите го последваха. Старият пес излая. Джак си седна усмихнат.

Като стигнаха до десерта, хората започнаха един по един да стават от масата и да се разхождат напред-назад, да се събират на групички и да обсъждат изминалите събития и бъдещето си, щастливи, че отново имат такова. Джак откри Карън на парапета на десния борд. Гледаше как слънцето изчезва зад хоризонта.

Изправи се на крака, леко замаян от шампанското. Прекоси палубата, прегърна я през рамо и леко я придърпа до себе си. Видя, че държи в ръцете си двете парчета от кристалната звезда.

— Е, моето проучване приключи след тези няколко дни. — Гласът й звучеше меланхолично. — Прадядо ми се оказа прав. Наистина е имало такъв континент. Вече съм сигурна. — Тя го погледна тъжно. — Но ако запазим тайната за тъмната материя, тогава никой не трябва да научи истината. Виж само как бяхме на крачка от самоунищожението с нищожната енергия на атома! Можеш ли да си представиш какво бихме сторили с мощта на цяла планета?

Пусна парчетата в тъмната вода.

— Също като древните, ние все още не сме готови за подобна мощ.

Джак я хвана за ръце и покри дланите й със своите.

— Не се безпокой. Има и други тайни за разгадаване. — Наведе се и погледна в очите й. Устните му докоснаха нейните. — Само трябва да знаеш къде да ги търсиш.

Вторник, 24 юли.

Сан Франциско, Калифорния

Няколко часа след затъмнението Дорийн Маклауд излезе от сградата, в която се намираше кантората. Погледна надолу по „Маркет Стрийт“. Слънцето се спускаше към хоризонта. И докато гледаше небето, изпита необяснима радост. Не знаеше на какво се дължи това внезапно появило се чувство. Днес бе изгубила важен клиент и старшите съдружници й бяха определили утре ранна сутрешна среща, за да обсъдят положението. При обичайни ситуации това би я хвърлило в ужас. Но сега единственото, което изпитваше, бе простата радост от студения вечерен бриз.

Докато вървеше към станцията на метрото, забеляза, че и други хора също поглеждаха към небето и се усмихваха.

Дорийн спря в началото на стълбите и отново погледна към залязващото слънце.

Какъв странен и чудесен ден!

Алеутски острови, Аляска

Джими Помаутук слизаше надолу по пътеката, следван плътно от Нанук. Тримата шумни англичани крачеха пред него, без да спират да дърдорят и да се смеят. Макар че се оплакваха по целия път нагоре, затъмнението все пак ги бе впечатлило. Всъщност гледката бе успяла да докосне дори неговата цинична душа — тъмното слънце, сребърният океан, яркото Северно сияние.

Искаше му се да я сподели със сина си и да предаде съкровеното завещание на едното поколение на следващото.