Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Джак застана до нея. Раменете им се допряха.

— Какво е това?

— Горният пръстен играе ролята и на спасителна капсула, нещо като евакуационната система на подводницата ти. Този лост освобождава горното ниво от другите две и то — ако се вярва на спецификациите — изплава на повърхността. Готов ли си?

Джак кимна. Двамата заедно дръпнаха дръжката. Прозвуча приглушен взрив и подът се разлюля. Светлините примигнаха и изгаснаха, когато пръстенът се освободи от долните два.

Карън намери в тъмното ръката му. След няколко секунди се включи червеното аварийно осветление.

Подът се разлюля и после се наклони. Карън залитна и се озова в ръцете му.

Той я прегърна.

— Свободни сме. Издигаме се към повърхността. След малко се обърна към нея с блеснали очи.

— След колко време ще стигнем?

Карън разпозна жаждата в гласа му. Същата като нейната.

— Тридесет или четиридесет минути — дрезгаво прошепна тя. Освободи се от прегръдката му и посегна към блузата си. Разкопча горните копчета и отстъпи назад към спалните помещения. Очите им се срещнаха. — Май така и не те разведох, както подобава, а?

Той я следваше, стъпка по стъпка. Ръката му посегна към ципа на неопреновия костюм и го смъкна надолу.

— Не. И мисля, че много изостанахме с разписанието.

„Дийп фатъм“

Седем часа по-късно всички седяха около импровизираната маса на палубата. Джак бе гръмнал бутилка шампанско и измъкна последните пържоли от фризера. Това беше галавечеря за отпразнуване на оцеляването и тайната, споделена между тях деветимата.

Само те знаеха какво се бе случило в действителност.

По-рано през деня се бяха разделили на групи, за да разберат какво става в другите части на света. Чарли откри, че този път, при унищожен обелиск, Тихоокеанската катастрофа не се бе състояла.

— Не е засечен и най-слаб трус.

През това време Джордж проверяваше дали някъде в океана случайно не се намира друг „Дийп фатъм“. Нямаше.

— Сякаш сме се телепортирали от едно място на друго. — Освен това историкът научи от хавайската мрежа, че базата „Нептун“ ненадейно изчезнала от дока си недалеч от Вайлеа. Прочете с усмивка новините: — „Ръководителят на експеримента доктор Фердинанд Кортес се обърна към властите и изрази своето изумление и потрес от кражбата.“

— Значи е оцелял? — с облекчение попита Карън.

— Предполагам, че теченията са отнесли тялото му отвъд зоната около обелиска — отвърна Чарли. — Когато настъпи времевият прилив, той просто се е озовал в предишното си време — в онова, в което никога не е напускал мястото си и не е умирал.

— А дали има спомен какво се е случило?

— Съмнявам се — сви рамене Чарли. — Може би нещо дълбоко в подсъзнанието. Нещо неуловимо. По-скоро някакво странно чувство, отколкото знание.

— А лейтенант Ролф? Тялото му все още е там долу.

— Точно така. Той е останал в зоната. Затова и си остава мъртъв. Обзалагам се, че ако провериш, ще се окаже, че е изчезнал и в истинския свят — също както „Дийп фатъм“ и базата.

Заинтригуван, Джак реши да провери сам. Обади се на Хюстън и го откри в Сан Диего. Адмиралът беше потресен да го чуе след толкова много години.

— Проклет да съм, ако не си мислех за теб тъкмо днес, Джак. По време на затъмнението.

След като си размениха любезности и обещания да се видят, Джак забързано обясни, че много би искал да разбере какво става с един негов приятел — лейтенант Кен Ролф. Два часа по-късно адмиралът се обади отново, изпълнен с подозрение.

— Джак, да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш? Преди час пристигна доклад от Турция. В него пише, че приятелят ти е изчезнал по време на мисия на специални части на границата с Ирак — заедно с един друг твой стар приятел.

— Стар приятел ли?

— Дейвид Спенглър.

Джак едва успя да скрие изненадата си и с известни усилия успя да довърши разговора. След като затвори, остана известно време мълчалив. Значи Дейвид си беше останал мъртъв и може би все още бе в корема на гигантската сепия. Сигурно бърлогата на чудовището се намираше някъде недалеч около кристала. Джак почувства известно съжаление. Останал жив и свободен, можеше да си позволи лукса да поскърби за него. Дейвид беше жертва на детството си, на пазения в тайна тормоз от страна на баща му. Тогава къде беше истинската вина? Джак знаеше, че не би могъл да отговори на подобен въпрос.

Късно следобед Лиза предложи да си направят тържествена вечеря и да вдигнат наздравица за оцеляването си. Естествено никой нямаше нищо против.