Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

— Как изглежда, Джак? — попита Лиза.

Той присви очи и огледа разпилените останки.

— Ужасно, в това може да бъдеш сигурна.

— Ами… — обади се Лиза след многозначителна пауза.

— Не зная. Ипотекирах кораба си и старото семейно ранчо, за да финансирам тази експедиция. Да се върна с празни ръце…

— Зная, но животът ти е по-ценен от цялото злато на света. Не можеше да възрази. Но въпреки това обичаше старото имение — зелените хълмове, боядисаните в бяло огради…

След като баща му умря от рак на панкреаса, Джак бе станал наследник на ранчо и сто акра 6 6 Около 40 хектара — Б. пр. земя.

Тогава бе само на двадесет и една. Дълговете го бяха принудили да напусне университета и да постъпи в армията.

Макар че можеше да продаде ранчото и да завърши образованието си, не го направи. Земята принадлежеше на семейството му вече пет поколения, но имаше и още по-лична причина.

По времето, когато си отиде баща му, майка му отдавна бе покойница — почина при най-обикновена операция от апендицит, когато Джак бе съвсем малък. Той нямаше братя и сестри. Едва си я спомняше — за него тя бе само снимки по, стената и откъслечни мъгляви образи в паметта му. Твърдо бе решен да не ги губи заради липсата на пари.

— Винаги мога да се опитам да си продължа стипендията и да изровя още някакви средства — прекъсна мислите му Лиза.

Именно благодарение на правителствените пари бяха успели да наемат „Наутилус“ и да тестват патентованата от тях биосензорна система.

— Няма да стигнат — мрачно промърмори Джак.

Тайно се бе надявал да спечели достатъчно при тази операция, за да може да покрие дълговете си и да финансира бъдещи експедиции за търсене на изгубени съкровища. Разбира се, ако документите на „Кочи Мару“ казваха истината…

Джак пренебрегна предпазливостта и се подчини на сърцето си. Натисна и двата педала и се понесе в стръмна спирала към разбития корпус. Какво щеше да му навреди да хвърли един последен поглед?

Стрелката на термометъра отново започна да пълзи нагоре: 110… 120… 130…

Извърна поглед.

— Джак… датчиците…

— Зная. Просто ще хвърля един поглед по-отблизо. Никакви рискове.

— Поне си постави биосензорния клипс, за да мога да те наблюдавам.

Джак избърса потта от очите си и въздъхна.

— Добре, мамче. — Постави клипса на ухото си. — Сега доволна ли си?

— На седмото небе съм. Гледай да не се убиеш. Джак долови тревога в гласа й.

— И дръж една „Хайнекен“ студена.

— Нямаш проблем.

Стигна дъното и разположи подводницата зад кърмата, с нос към трюма. Огромните ребра и болтове караха подводницата му да изглежда като джудже. Животът процъфтяваше дори тук. Старият корпус, целият потънал в ръжда, се бе превърнал в изкуствен риф за най-различни мекотели и корали.

Издигна се, колкото да се отдалечи от кила, след което обърна подводницата и насочи светлините към трюма. Хвърли поглед към термометъра. 140. Поне корпусът донякъде стабилизираше покачващата се температура. Оттатък тъмното туловище на кораба морето пламтеше в огненочервено, сякаш някъде наблизо от бездната изгряваше слънце. Не обърна внимание на горещината. Гърбът и седалищните му части бяха залепнали за неопреновия костюм.

Повдигна носа на подводницата и насочи ксеноновите прожектори към сърцето на тънещия в мрак трюм. От вътрешността в него се взираха две огромни очи.

Сърцето му подскочи.

— Какво, по дяволите…

В същия миг чудовището се хвърли срещу него от импровизираната си бърлога. Дълго, змиевидно, сребристо. Морската змия се стрелна срещу него с отворена в безмълвен гневен рев паст.

Джак ахна и сграбчи лостовете за управление на хидравличните манипулатори. Размаха Титаниевите ръце в опит да се защити, но бе така шокиран, че почти се провали.

В последния момент чудовището се дръпна настрана и се метна покрай него. Дългото сребролюспесто тяло мина покрай подводницата като някакъв жилав локомотив. Беше дълго най-малко двадесет метра. От движението му мъничкият съд се завъртя на място като тресчица във водовъртеж.

Джак проточи врат и продължи да гледа как съществото изчезва в тъмните води с ударите на заострената си опашка. Чак сега разбра какво бе това. Рядък звяр, но не змия. Очевидно бе изненадано от срещата не по-малко от самия него. Джак с мъка преглътна, като се мъчеше да успокои биещото в гърлото му сърце.

— По дяволите! — изруга той, след като най-сетне успя да стабилизира бясно въртящата се подводница. — Кой казва, че морски чудовища не съществуват?