Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Това бе изстрел с далечен прицел, залог, който след година къртовска работа започваше да изглежда губещ. До вчера, когато хидролокаторът показа подозрителна сянка върху океанското дъно.

Сега Джак се бе устремил към тази сянка. Хвърли поглед към екрана. Той показваше данните от хидролокатора на кораба далеч горе. Нещото, което хвърляше сянката, се намираше на стотина метра от него. Превключи на хидролокатора на подводницата, за да може да следи дъното по-добре, докато се приближава.

От мрака се появи скален хребет. С помощта на педалите подводницата описа широка дъга около препятствието. С излизането от оазиса животинският свят бързо започна да намалява. Океанското дъно отпред представляваше гола равнина, покрита с тиня. Зад дюзите оставаха малки завихряния. „Сякаш шофирам по прашен черен път.“

Джак заобиколи скалите. Пред него се появи друг хребет — част от подножието на Централния Тихоокеански масив, която блокира по-нататъшния му път. Спря подводницата на място и изхвърли малко баласт с намерение да мине над хребета. При изкачването подводницата попадна в слабо течение, което го понесе напред. Джак умело стабилизира съда с помощта на педалите. „Какво става, по дяволите?“ Предпазливо подкара подводницата напред, към върха на хребета.

— Джак — отново се обади Лиза, — да не би да минаваш покрай друг комин? Датчиците показват повишаване на температурата.

— Не, но не съм сигурен какво… Мамка му! Подводницата тъкмо бе прехвърлила хребета и той видя какво лежи от другата страна.

— Какво има, Джак? — В гласа на Лиза се прокрадваше страх. — Добре ли си?

След хребета се разкри друга долина, но това не бе изпълнен с живот оазис. Сякаш беше пейзаж от самия ад. Пламтящи пукнатини разсичаха океанското дъно. От тях се изливаше разтопена скала, която ставаше тъмночервена и бързо изстиваше. Малки мехурчета намаляваха видимостта. Джак се бореше с течението, което се мъчеше да го завлече напред. От говорителите на хидрофона се разнесе глух рев.

— Господи…

— Джак, на какво попадна? Температурата се покачва рязко.

Нямаше нужда от уреди, за да го усети. С всяко вдишване в подводницата ставаше все по-топло.

— Отваря се нова цепнатина.

Чу се втори глас. Беше на геолога Чарли.

— Внимавай, Джак. Все още улавям слаби трусове. Далеч е от стабилно състояние.

— Оставам.

— Не трябва да рискуваш…

— Открих „Кочи Мару“ — прекъсна го Джак.

— Какво? — Корабът е тук… но не съм сигурен докога.

Джак се взираше през акрилния купол, докато висеше над хребета. В отсрещния край на адската долина лежаха останките на дълъг траулер с разцепен на две корпус. Празните прозорци на Лоцманската кабина гледаха към него през мъждукащата светлина. На носа имаше черни японски йероглифи. Познаваше много добре името — „КОЧИ МАРУ“. Пролетен вятър.

Никак не подхождаше на останките.

Около кораба извираше и течеше разтопена скала и образуваше драперии и езера от магма, която вдигаше пара при изстиването си в ледените дълбини. Предната половина на кораба лежеше точно върху една от цепнатините. Пред очите му стоманата започна да хлътва и да се слива с магмата.

— Цопнал е право в центъра на ада — доложи Джак. — Ще погледна по-отблизо.

— Джак… — отново беше Лиза. Гласът и бе напрегнат заради заповедта, която се канеше да изрече. Но се поколеба. Прекалено добре го познаваше. Последва дълбока въздишка. — Само внимавай за външната температура. Титанът не е устойчив за големи горещини. Особено връзките…

— Разбрах. Никакви ненужни рискове.

Джак натисна и двата педала. Подводницата се отдалечи от хребета, като същевременно започна да се издига. Докато наближаваше корабокрушението, температурата продължаваше да се покачва.

75… 100… 110…

По челото му изби пот и дланите му се навлажниха. Ако някоя от връзките бе слаба и се скъсаше, смазващото налягане на тази дълбочина щеше да го убие за по-малко от секунда.

Издигна се още нагоре, докато температурата спадна под сто градуса. Вече се намираше в безопасност и посочи подводницата над падината. Не след дълго увисна над останките. Наклони „Наутилус“ на една страна и обиколи разбития кораб.

Леко се наведе и впери поглед в кораба. Оттук можеше да види разбитата кърма, лежаща на цели петдесет метра от носа. Цялата задна част бе обърната далеч от цепнатината.

Върху дъното, осветени от огнените отблясъци на по-малките пукнатини, лежаха разпръснати контейнери, наполовина погребани в тинята. Дървото бе почерняло през десетилетията, прекарани под водата.