Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Включи GPS-локатора, облегна се назад и зачака. Нещо проблесна над самата вода и привлече вниманието му. Понадигна се любопитно и посегна към контролерите, за да вдигне двете механични ръце. От Титаниевите им стави закапа вода.

Джак рязко се изправи и отново удари главата си в купола.

— Не може да бъде…

Слънчевите лъчи ярко се отразяваха от двете големи блокчета, стиснати в щипците. Съвсем беше забравил, че ги бе взел, преди да избяга от трюма на „Кочи Мару“. Златните кюлчета бяха очистени от водораслите по време на резкия полет към повърхността и по някаква щастлива случайност бяха останали заклещени в хидравличните хватки. Подсвирна от възхищение.

— Нещата изведнъж приеха по-ярък облик. Отново се разнесе гласът на Джордж: — Джак, уловихме сигнала ти!

— Страхотно! — тържествуващо възкликна Джак, като едва чуваше думите си. — И се погрижете шампанското да е изстудено!

— Ооо… — Гласът на Джордж определено прозвуча объркано. — Добре… Само искам да ти съобщя, че току-що получихме сигнал по Глобълстар.

Джак веднага стана сериозен, усетил скритото напрежение.

— Кой се обади?

Последва дълга пауза.

— Адмирал Марк Хюстън.

Джак се почувства така, сякаш някой го е изритал с все сила в стомаха. Някогашният му флотски командир.

— Ка… какво? Защо?

Беше се надявал никога повече да не чуе това име. Този период от живота му бе приключил веднъж завинаги.

— Нарежда ни да се прехвърлим на други координати. На около четиристотин морски мили оттук, както и…

— Нарежда ли? — прекъсна го Джак и стисна юмруци. — Кажи му да вземе заповедта и да си я натика…

— Имало е самолетна катастрофа — прекъсна го на свой ред Джордж. — Събират кораби за спасителна операция.

Джак прехапа устни. Военноморските сили имаха право да изискват сътрудничество от негова страна. „Дийп фатъм“ бе регистриран като спасителен кораб. Въпреки това усети, че ръцете му треперят.

В съзнанието му ярко пламнаха образи и емоции от миналото. Спомни си благоговението при вида на совалката „Атлантис“, проблясваща под слънчевите лъчи във Флорида. Гордостта, когато разбра, че ще бъде първият тюлен от Военноморските сили, който ще полети с тази птица. Но сред тези приятни спомени се прокрадваха и сенки — пламъци, изгаряща болка… облечена в ръкавица ръка, протегната към него, викове… разтърсване, въртене… безкрайно пропадане…

Седнал удобно в „Наутилус“, на Джак изведнъж му се стори, че пропадането продължава.

— Чу ли ме, Джак?

Така трепереше, че не можеше дори да си поеме дъх, камо ли да отговори.

— Джак, катастрофиралият самолет е… Еър Форс 1.

2.25 юли, 06:30.

Наха, префектура Окинава, Япония

Приклекнала зад контейнера за отпадъци, Карън Грейс правеше всичко възможно да избегне военния патрул. Скри се, когато пред нея изникнаха двама спокойно разхождащи се въоръжени мъже в униформи и с фенерчета в ръце. Единият спря, за да запали цигара. Затаила дъх, Карън се молеше да я отминат. Пламъкът на кибритената клечка бе осветил нашивката на ръкава — „ВМС на САЩ“.

След земетресенията предния ден във всички префектури на Япония бе обявено военно положение, включително по южната верига острови, сред които бе и Окинава. Из целия град и околностите му бяха плъзнали грабители. Заради огромните разрушения и настъпилия хаос местните власти се бяха обърнали за помощ към американските военни бази, за да могат да разчистят и предпазят разрушения град и да спасят оцелелите.

Бе обявен полицейски час от залез до изгрев слънце. Карън го бе нарушила. До изгрева на слънцето оставаше още час и половина.

„Хайде… продължавайте нататък“ — мислено ги отпрати тя.

Единият от мъжете сякаш я чу, вдигна фенерчето си и освети алеята. Карън замръзна, стиснала силно очи. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Бе облечена в тъмно яке и широки черни панталони, но й се искаше да беше покрила с нещо русата си коса. Чувстваше се незащитена и бе сигурна, че всеки момент ще я видят. Най-сетне светлината изгасна.

Отвори очи. Дочу мърморене, последвано от рязък смях. Някаква мръсна шега. Двамата продължиха обиколката си. Карън с облекчение облегна гръб на металния контейнер.

— Отидоха ли си? — разнесе се шепот от сенките.

Карън се изправи.

— Да, но се разминахме на косъм.

— Не трябваше да го правим — изсъска съучастникът й, като се измъкваше от тъмното.