Джеймс Ролинс - Амазония

— Добре, ако оставим настрана всичко това, каква ще е първата ни стъпка? — обади се Мани.

— Сега ще ви покажа — отвърна Кели и се обърна отново към картите на стената. Посочи централната. — Сигурна съм, че доктор Ранд е запознат с тази карта.

Той я погледна. Наистина я познаваше като дланта си.

— Да, това е пътят, извървян от баща ми преди четири години.

— Точно така — потвърди тя и плъзна пръст върху виещата се линия. Тя започваше от Манаус, извиваше на юг, достигаше река Мадейра до град Порто Вельо, след което завиваше на север и навлизаше в сърцето на амазонския басейн. Оттам се насочваше към слабо изследван район между северните и южните притоци на Амазонка. Пръстът на Кели се спря върху малко кръстче в края на линията. — Точно на това място се прекъсва всякакъв радиоконтакт с експедицията. Оттук започват и всички спасителни експедиции. Както спонсорираните от бразилското правителство, така и финансираните от частни лица. Какво можете да ни кажете за тези търсения? — обърна се Кели към Натан.

Той заобиколи масата и се втренчи в картата. Усети как цялото му същество започна да се изпълва с добре познатото му чувство за отчаяние.

— Това се случи през декември, в разгара на дъждовния сезон — прошепна тъжно. — Районът бе засегнат от две големи бури и заради това никой първоначално не се разтревожи. Когато обаче радиовръзката по график с експедицията закъсня близо седмица, вдигна се тревога. В началото никой не бе особено притеснен — нали експедицията бе съставена от хора, прекарали целия си живот в джунглата? Нима можеше да им се случи нещо? После обаче спасителните отряди видяха, че всякакви следи от експедицията са изчезнали, че всичките са били изличени от дъждовете и наводненията. Ей това място — Натан посочи с пръст черното кръстче — се оказа под водата, когато пристигнаха първите спасители. — После се обърна към събеседниците си: — Измина седмица, след това, още една. Пълно мълчание. Докато един ден не се чу последно отчаяно обаждане: „Изпратете помощ… не можем да издържим… Боже мой, те ни обграждат отвсякъде“.

— Натан въздъхна дълбоко. Споменът за тези думи продължаваше да го измъчва. — Сигналът бе толкова слаб и толкова смесен с паразитни шумове, че не успяхме дори да разберем кой се обажда. Възможно е да е бил агентът Кларк.

Със сърцето си обаче Натан знаеше, че тези думи бяха произнесени от баща му. Бе слушал безброй пъти записа. Това бяха последните думи на баща му. Погледна снимките и документите, разхвърляни върху бюрото, и продължи:

— През следващите три месеца спасителите обиколиха целия район, обаче бурите и наводненията ги затрудниха. Просто нямаше начин да се установи в каква посока бе продължил баща ми: на изток, запад, север или юг. Това се оказа невъзможно. Изследвахме район, по-голям от щата Тексас. След време всички се отказаха.

— Освен вас — каза тихо Кели.

— От това нямаше никаква полза. Повторен контакт не бе установен.

— До преди няколко дни — поправи го Кели. Нежно го хвана за ръката и му посочи едно малко червено кръгче, което той дотогава не бе забелязал. Намираше се на около триста и двайсет километра на юг от Сао Габриел, близо до река Жарура, вливаща се в Солимоес, могъщия южен приток на Амазонка. — Тук се намира мисията Ваувай — поясни Кели.

— Там е умрял агентът Кларк. Утре ще се отправим именно за това място.

— А после? — побърза да се информира Мани.

— Ще вървим по стъпките на Джерълд Кларк. За разлика от досегашните спасители разполагаме с едно предимство.

— Кое? — попита Мани. Отговори му Натан.

— Намираме се в края на сухия сезон. Цял месец тук не е имало силни валежи. Би трябвало да успеем да открием следите му.

— Точно заради това и бързаме — намеси се Франк и посочи картата с ръка. — Надяваме се да открием нещо преди настъпването на дъждовния сезон и дъждовете да унищожат следите. Надяваме се също така агентът Кларк да е бил с достатъчно бистър разсъдък и да е съобразил да остави някакви следи по пътя си. Върху дървета или върху камъни. Знаци, които да ни помогнат да разберем къде е бил държан през последните четири години.

Франк отиде до бюрото и взе оттам голям сгънат лист.

— Освен това ангажирахме Ана Фонг, за да можем да общуваме с местните хора: селяни, индианци, трапери. Идеята е да разберем дали някой е видял човек с такава татуировка — каза Франк и разгъна листа. Върху него имаше рисунка, направена на ръка. — Този знак е бил татуиран върху гърдите на агент Кларк. Надяваме се да срещнем хора, които са видели човек с такава татуировка.