Джеймс Ролинс - Амазония

Наближи колибата и отново видя тоягата на баща си, подпряна до вратата. Останалата част от света с нейните тайни за миг изчезна от съзнанието му. В сърцето му остана само един въпрос: Какво се е случило с баща ми?

Хвърли поглед върху временното жилище на спътниците си на дървото и влезе вътре. Отново усети миризмата на плесен. Стори му се, че влиза в древна гробница. Лаптопът върху масата бе все още разтворен, както го бе оставил. Възприе сиянието му като светлината на фар.

Когато се доближи до компютъра, забеляза, че програмата за защита на екрана представляваше множество от малки движещи се картинки. Очите му се изпълниха със сълзи. Картинките представляваха фотографии на майка му, друга част от миналото. Вгледа се в усмихнатото й лице. На една от фотографиите тя бе коленичила до малко индианче. На друга върху рамото й имаше маймунка капуцин. На трета прегръщаше малко момченце, бяло дете, облечено в носия на племето банива. Това бе той, тогава на шест години. Усмихна се, но сърцето му насмалко не се пръсна от вълнение. Въпреки че нямаше нито една снимка с баща му, Натан усещаше неговото присъствие. Стори му се, че е застанал като дух над рамото му и наблюдава екрана заедно с него. Дотогава никога не бе усещал така силно загубата на своето семейство.

След малко посегна към мишката. Програмата за защита на екрана изчезна и на нейно място се появи типично компютърно изображение. По екрана бяха наредени малки иконки. Започна да чете названията на файловете. „Растения“, „Племенни обичаи“, „Клетъчна статистика“… Твърде много информация. Щеше да му отнеме най-малкото дни да се запознае с нея. Един файл обаче привлече вниманието му. Иконката представляваше малка книга. Под нея пишеше „Дневник“.

Натан натисна иконката и се отвори файл.

Бе дневникът на баща му. Първият запис бе направен на 24 септември. Деня, в който експедицията навлезе в джунглата. Натан видя, че всеки ден бе записано нещо. Понякога не повече от едно-две изречения наистина. Баща му бе педант. „Живот, който не е бил предмет на осмисляне, не си заслужава да се изживява“, бе казвал често на Натан.

Прескочи част от записите и се ориентира към една конкретна дата. Откри я. Шестнайсети декември. Деня, в който експедицията на баща му изчезна.

Бурята продължи и не можахме да напуснем лагера. Денят обаче не протече напълно безсмислено. Индианец аравак, който се спускаше по реката, се отби при нас и ни разказа истории за едно странно племе… Страшни истории. Бан-али, както ги назова, се превежда приблизително като „кървави ягуари“. И по-рано бях чувал отделни неща за това призрачно племе, но малко са индианците, които дръзват да говорят открито за него.

Нашият гостенин не бе сдържан. Напротив, бе словоохотлив. Може би тази разговорчивост имаше връзка с новото мачете и с лъскавите рибарски кукички, които му предложихме срещу информация по този въпрос. Като видя това богатство, увери ни, че знае къде ловуват бан-али.

Първата ми реакция бе да кажа, че не му вярвам. Вместо това го изслушах. Ако имаше и най-малка възможност подобно племе да съществува, можеше ли да не я проверим? Индианецът дори начерта груба карта, според която бан-али се намираха на малко повече от три дни път от нас.

Утре, ако времето го позволи, ще се отправим на път, за да проверим истинността на разказаното ни от нашия приятел. Сигурно това е някаква легенда… И все пак знае ли човек какво може да се крие в сърцето на тази могъща джунгла?

Накратко, денят премина много интересно.

Натан затаи дъх и продължи да чете. Надвесен над лаптопа, усети как по веждите му започват да се стичат капчици пот. Прекара следващите няколко часа в четене на записи, правени в различни дни и години, в отваряне на други файлове, в разглеждане на рисунки и на дигитални фотографии. Постепенно разбра какво се бе случило с експедицията.

Започна да го обхваща напрежение, докато четеше. Ужасът от миналото се сля с ужаса от настоящето. Натан разбра, че истинските опасности за тяхната експедиция тепърва предстояха.

17:55 ч.

— Онзи човек там какво прави? — обърна се Мани към редник Карера.

— Къде?

Мани посочи един от индианците бан-али, вървящ покрай потока и метнал дълго копие на рамо. На оръжието бяха нанизани няколко парчета сурово месо.

— Дали няма да приготвя вечеря? — изказа предположение рейнджърката.