Джеймс Ролинс - Амазония

Кели изведнъж усети, че й прилошава. Звуците около нея станаха едновременно по-тихи и по-остри. Зрителният й периметър се стесни и пред очите й остана единствено неподвижната фигура, лежаща в люлката. Това не е Франк, опита се да си внуши. Друга част от разума и обаче бе наясно с истината. Брат й бе обречен. Очите й се изпълниха със сълзи и тя глухо изстена.

Коуве я прегърна през рамо, за да я успокои.

— Мили Боже… моля те… — промълви Кели.

Шаманът, без да и обръща внимание, започна намръщено да оглежда раната. Лицето му изразяваше решителност. Напълни шепа с гъстата червена мъзга с цвят на вино и намаза раната с нея.

Франк веднага реагира. При това бурно. Подскочи, сякаш бе го докоснал оголен електрически кабел. Извика, но викът му бе глух и животински.

Кели се измъкна от ръцете на Коуве.

— Франк!

Шаманът я погледна. Промърмори нещо на своя език и се отмести. Не се опита да и попречи да се приближи до Франк.

Кели стисна ръката на брат си. Той утихна неподвижно в люлката. Тя реши, че е мъртъв. Надвеси се над него и започна да плаче.

Гръдният му кош обаче продължи да се издига и отпуска. Дишаше, макар и тежко.

Беше жив.

Тя с облекчение падна на колене. Раните му се оказаха пред очите й. Огледа ги в очакване на най-лошото. Бе готова да извади нови бинтове.

Те обаче се оказаха излишни.

Там, където мъзгата бе докоснала обезобразената плът, се бе образувала плътна кора. Поразена, тя докосна странното вещество. Не бе лепкаво, а кожесто и стегнато, подобно на някаква естествена превръзка. Погледна удивено шамана. Кървенето бе спряло.

— Яга реши, че е достоен — прошепна шаманът. — Ще оздравее.

Изумена, Кели остана безмълвна, когато шаманът започна да обработва по същия начин и другия крак.

— Не мога да повярвам на очите си — каза със задавен от мъка глас.

Коуве отново я прегърна.

— Познавам поне петнайсет различни растения с кръвоспиращи функции, но никога не бях виждал нещо подобно.

Тялото на Франк потрепери отново, докато мажеха с мъзга и втория му крак.

Шаманът огледа набързо резултатите от работата си и се обърна към тях.

— Отсега нататък яга ще го закриля — произнесе с тържествен глас.

— Благодаря! — бе силно развълнувана Кели. Дребният индианец обърна отново поглед към брат и.

— Той е вече бан-али. Един от Избраните.

Кели се намръщи. Шаманът продължи:

— Длъжен е да служи на яга по всякакви начини за вечни времена.

След тези думи се обърна. Преди това обаче изрече още нещо на родния си език. Нещо, което прозвуча като заплаха.

Когато се отдалечи, Кели се взря недоумяващо в професора. Той поклати глава.

— Успях да разбера само една дума — бан-и.

— Какво означава?

— Роб.

16 август, 11:43 ч.

Болнична стая на института „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

Досега Дорийн никога не бе изпадала в такова отчаяние. Внучката й бе потънала в чаршафи и възглавници. Момиченцето бе на системи, свързани с различни хранителни устройства и с монитори. Дорийн, макар и в защитно облекло, можеше да чуе писуканията и другите звуци, издавани от разнообразната апаратура, събрана в дългото тясно помещение. Малката Джеси не бе единствената обитателка тук. През последния ден болестта бе засегнала още пет деца.

Колко други деца щяха да се разболеят през следващите дни? Дорийн си спомни компютъра на епидемиолога и червеното петно, разляло се върху цялата територия на САЩ. Заболявания бяха регистрирани вече и в Канада. Бяха се заразили и две деца от Германия, прекарали ваканцията си във Флорида.

Дорийн прецени, че мрачният модел на доктор Алвизио се бе оказал дори прекалено оптимистичен. Тази сутрин бе научила за нови случаи на заболяването в Бразилия, този път вече здрави пълнолетни хора. За разлика от децата не вдигаха висока температура. Ставаха обаче жертва на бързодействащи злокачествени тумори като тези, които бяха открити в тялото на Кларк. Дорийн вече бе възложила на някои от изследователите да се заемат с тях.

Точно в този момент обаче имаше други грижи.

Бе седнала на стол, разположен до леглото на Джеси. Внучката й гледаше детска програма, предавана по телевизията. Не се смееше и дори не се усмихваше. Погледът й бе втренчен, като на робот, а косата й бе потна и сплъстена.

Дорийн нямаше как да я успокои. Пластмасовото защитно облекло бе безлично и излъчваше хладина. Можеше само да стои на пост до детето, колкото то да разбере, че не е само, и да вижда едно познато му обично лице. Тя не бе обаче майка на Джеси. Винаги, когато се отвореше вратата, малката поглеждаше към нея, за да разбере кой влиза. Очите му за миг се изпълваха с надежда, последвана веднага от разочарование. Влизаха сестри и лекари. Не и майка и.