Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Сам отново освети помещението с фенерчето си.

— Обърни внимание на стъпаловидната линия, която свързва двата златни правоъгълника. Обозначава издигането на призрак от нашия свят към кралството на призраците и боговете. С две думи това е порта към небесата.

— Боже мой…

— Това обаче не е всичко — продължи Сам и освети тавана. Там се виждаше огледален образ на рисунката върху пода. — На всяка златна плоча на пода съответства сребърна плоча на тавана и обратно. Моче, както и инките, са вярвали в дуализма. На езика кечуа се използват понятията „янантин“ и „янапаке“, светло и тъмно, горно и долно.

— Като китайските ин и ян — съпостави ги Маги.

— Точно така. Дуализмът се среща в много култури.

— Значи казваш, че… — Маги не довърши мисълта си, след като отново видя двата осакатени трупа. Завърши я Сам:

— Да. Това е същевременно и порта към ада.

Филип продължи да наблюдава, хлътналия връх на хълма. Целият покрив на подземния храм се бе сринал и на негово място зееше дълбока три метра яма, изпълнена с глина и камъни. Над нея, подобно на вулканичен пушек, във влажния въздух се издигаше облак прах.

Филип остана в свързочната палатка, макар до поредния контакт със Сам да имаше още половин час. Скръсти ръце на гърдите си. От работниците кечуа нямаше никаква полза. Опита се да предаде с жестове и рисунки указанията си на тези необразовани хора, но те така и не разбраха голяма част от нарежданията му. Започна да подозира, че поне част от тяхното „неразбиране“ е съзнателно особено след като се опита да им нареди независимо от предупрежденията на Сам да разчистят първоначалната шахта. Тексасецът се бе оказал прав. Галерията се срути, още по-бързо, когато някои от работниците се опитаха да отместят голяма гранитна плоча. При пропадането на покрива един индианец си счупи крака. От този момент останалите гледаха мрачно Филип и изпълняваха неговите нареждания с неохота.

При последния си разговор със Сам Филип умишлено премълча вината си за почти настъпилата трагедия. За щастие лошата връзка му спести необходимостта от подробно обяснение. Погледна мястото, където започваше джунглата. Слава Богу, че работниците бяха успели да открият недовършения тунел на иманярите в подножието на обраслия с дървета хълм. Филип прецени, че до храма оставаха още петнайсетина метра. Прокопаването им щеше да отнеме поне четири, а не два дни, както бе казал на Сам. Разбира се, преди това можеше да пристигне помощ. Ако не станеше, онези долу щяха да бъдат обречени. Дори храмът да не се разпаднеше напълно, което не изглеждаше вероятно, щеше да възникне проблем с водата. Въпреки тази влага смъртта от обезводняване бе съвсем реална. Някой непременно трябваше да му помогне. Не биваше в никакъв случай да допусне трагедията с другите да бъде свързана с него или с отчета му. Ако избухнеше скандал, свързан с името му, рискуваше да се прости с всякакви шансове за кариера в Харвард.

Следобедното слънце бе силно и Филип закри очи с ръка. Двама работници бяха напуснали лагера призори, за да потърсят помощ. Имаха дълги и стройни крака и тичаха бързо. Филип остана с чувството, че са в състояние да поддържат такова темпо цял ден. В такъв случай вече са стигнали в градчето Вилякуача, откъдето можеха да се обадят по телефона. Ако последва бърза реакция, още през следващите два дни може да се организира спасителна операция.

Филип разчиташе само на пристигането на помощ. Ако в спасителната акция се включеха и други хора, никой няма да търси вина само у него. Дори ако останалите студенти загинеха, това няма да е само по негова вина. Ще я раздели с други. Една споделена вина няма да се отрази чак толкова зле на кариерата му.

Имаше обаче още една причина, поради която той се молеше да се явят спасители. До залеза не оставаше много време и на Филип никак не му се искаше да прекара още една дълга, тъмна нощ в изпълнената с шумове джунгла. Някъде в нея се криеше Гилермо Сала и изчакваше удобен момент за нападение. Като се вгледа по посока на далечното градче Вилякуача, Филип изпрати мислено послание до двамата вестоносци. Побързайте, мръсни копелета.

Отец Отера, застанал на една пътека в джунглата, погледна залязващото слънце, а после нахлузи още по-плътно качулката на главата си. На следващия ден към обяд трябваше да достигнат развалините.

— Да вървим — каза на хората си и тръгна.

Последваха го петима монаси в кафяви раса. Шумът, който предизвикваха, бе единственият звук, който се чуваше в джунглата при здрачаване. Тя винаги потъваше в безмълвие, когато слънцето започнеше да залязва, сякаш горските животни стаяваха дъх пред настъпването на изпълнената с опасности нощ. Не след дълго нощните хищници щяха да започнат да ловуват.