Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Джоан се зарадва на този ентусиазъм. Нямаше нищо по-привлекателно от мъж, готов да сподели страстта ти към загадките в науката. Особено когато този мъж имаше представителната външност на Хенри.

— Ще огледам внимателно кръста веднага щом се прибера в „Шератон“ — каза Хенри.

Джоан опита бифтека си. Бе изпечен точно както на нея и харесваше. Тукашният готвач никога не я бе разочаровал.

— Ако го направиш, бих се радвала да науча мнението ти колкото се може по-скоро.

— В такъв случай щом така или иначе ще ме оставяш в „Шератон“, защо не се качиш горе с мен в стаята, за да го видиш сама? След като и без това цял ден си се занимавала с амалгамата, ти по-добре ще прецениш от какво е направен.

Джоан откъсна поглед от бифтека и погледна Хенри, за да разбере какво се крие зад поканата му. Не бе от жените, които лягаха с всеки мъж, който изглеждаше интересен, дори когато този мъж бе стар приятел. Нямаше обаче нищо против да отдели по-голяма част от вечерта за него.

Хенри отряза парченце от бифтека си. Погледна я над очилата си, сякаш не знаеше как да си обясни колебанието и Джоан се реши.

— Всъщност, да. Бих се радвала да видя разпятието още веднъж.

— Чудесно — възкликна Хенри, отметна глава и се зае отново с бифтека.

Джоан видя, че той се усмихва. Усети, че и на нейното лице се появява усмивка. Държаха се като юноши по време на първа среща.

След като решиха този въпрос, двамата се насочиха отново към ястията. Остатъкът от вечерята премина като безгрижен разговор между двама хранещи се хора: обсъждане на качеството на храната, споделяне на спомени и дори коментиране на новината, че откъм Големите езера се е задала буря. Когато донесоха десерта — крем ванилия, — вече и двамата се държаха съвсем естествено и обстановката бе направо задушевна.

— Защо някога се разминахме? — най-сетне попита Джоан, набрала смелост да докосне деликатна тема. — Защо между нас не се получи нищо?

Хенри стисна дръжката на чашката за кафе.

— Струва ми се, че тогава морето ни бе до колене. Ти искаше да постигнеш големи успехи в медицината, а аз, да защитя магистърска степен в тексаския университет. Струва ми се, че тогава не ни остана време за други неща, най-малко пък за сериозна връзка.

— Така е, когато човек мисли само за кариерата си — промърмори Джоан и се сети за бившия си съпруг. Той все се оплакваше, че тя никога не си стои у дома и не намира време за него. Хенри отпи от кафето си.

— Сигурно си права — потвърди той. — А по-късно аз се запознах с Елизабет, а ти, с Робърт.

— Даа…

Хенри въздъхна и остави чашката си.

— Може би няма да е зле да ставаме. Наближава часът, в който трябва да се свържа с екипа в Перу.

Тя погледна часовника си. Бе близо десет часът. Кога бе отлетяло това време?

— Аз пък утре трябва да ставам рано. Ако ще оглеждаме разпятието тази нощ, по-добре е да тръгваме.

Въпреки протестите и Хенри настоя да плати сметката.

— Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря след всичко, което направи за мен — уверяваше я той, докато изваждаше портфейла си. — Пък и сметката ще я мина по параграф „Представителни разходи“ от държавната субсидия — засмя се.

Джоан повдигна ръце, отказвайки се от всякакви претенции за участие в заплащането.

— Щом ще плаща правителството, нямам никакви възражения.

След кратко шофиране Джоан се оказа в един асансьор с професора. Настъпи малко тягостна тишина. Хенри си играеше с копчетата на костюма си. На седмия етаж вратата на асансьора се отвори и двамата се насочиха към стаята на Хенри.

— Ще те моля да ме извиниш, че е малко разхвърляно. Не очаквах посещения — оправда се Хенри, докато отключваше вратата. После я отвори и даде път на Джоан. Тя видя безпорядъка, който цареше в хотелската стая на професора. Леглото бе обърнато, а матрака — разпран. Всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им, изсипано върху пода. Дори и телевизорът бе оставен върху мокета с отвинтен заден капак. — Боже мой! — възкликна изумен Хенри.

— Ти ме предупреди, че е малко разхвърляно, но не очаквах чак такова нещо — обади се Джоан, като се опита плахо да се пошегува.

Хенри нахълта в стаята и я огледа. Отмести няколко хартии върху разхвърляната маса и под тях откри лаптопа си. Отвори го и го включи. Едно писукане му подсказа, че е изправен. Въздъхна с облекчение.

— Всичките ми разработки са там… Слава Богу…

Джоан го последва с предпазливи крачки.

— По-добре ще е много-много да не пипаш. Ще извикам хората от хотелската служба за сигурност. Нищо чудно крадците да са наблизо.