Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Хенри оправи бюрото и намести компютъра върху него.

— Защо ли не са откраднали лаптопа? — зачуди се той. През това време Джоан набираше телефонен номер.

— Предполагам, че са търсели по-едра плячка — предположи тя. — Готова съм да се обзаложа, че днешният репортаж в „Балтимор Хералд“ е привлякъл вниманието на някои дребни крадци.

Хенри подскочи, като чу тези думи.

— Разпятието! — извика и се устреми към другия край на стаята.

— Моля те, кажи ми, че си го оставил в хотелския сейф — разтревожи се Джоан.

Хенри поклати глава и се запъти към един от стенните аплици.

— Пътувал съм в много чужди страни и съм си изработил собствена система за сигурност — обясни той.

Докато Джоан съобщаваше по телефона за случилото се на хотелската охрана, Хенри извади от джоба си швейцарско армейско ножче, отвинти аплика и бръкна зад него. Измъкна оттам маяка и тежка кадифена торбичка. Изсипа доминиканското разпятие и сребърния пръстен върху дланта си.

Джоан остави слушалката на мястото и.

— Хората от службата за сигурност ей сега ще дойдат, Хенри. Този път извади късмет. Следващия път използвай хотелския сейф.

— Струва ми се, че си права — съгласи се Хенри. — Крадците са пипали доста старателно. Добре дошъл обратно в Америка — промърмори кисело.

Джоан забеляза, че в един от ъглите се търкаляше кутия за опаковка на костюми от „Варни“. Върху нея зее още стоеше залепената фактура. После погледна елегантния костюм на Хенри. Очевидно професорът бе напазарувал едно-друго в последния момент преди „романтичната“ им среща. Леко се усмихна и прокле на ум крадците, които бяха развалили чудесната им вечер.

След малко в отворената врата се появиха двама едри мъже в сини костюми. Показаха служебните си карти и влязоха.

— Обадихме се в полицията — уведоми единият. — Веднага ще изпратят човек, който да състави протокол. Вече приготвят за вас друга стая.

— Защо не се прибереш? — обърна се Хенри към Джоан. — Ще се оправя сам.

— Прав си. Утре обаче не забравяй да донесеш разпятието. Ще помоля доктор Къркпатрик да го огледа. Той сто на сто ще определи дали е злато, или нещо друго.

— Няма да забравя, разбира се.

Тя понечи да си тръгне, но той я спря, като я докосна по ръката. Тя се обърна към него и видя, че и се усмихва.

— Колкото и странно да ти звучи при сегашното, състояние на стаята, прекарах незабравима вечер — сподели развълнувано Хенри.

Тя стисна ръката му и я задържа само секунда по-дълго, отколкото изискваше обикновената учтивост.

— И за мен бе чудесна! — Също се усмихна, макар и малко по-плахо. — Утре ще се видим.

— До скоро виждане — пожела той, когато тя си тръгна.

Джоан не се обърна и се престори, че не го е чула. Всъщност тя се боеше, че поруменялото и лице ще издаде чувствата и. Позволи си да си отдъхне с облекчение едва когато се озова в асансьора. Не си въобразявай нищо, отправи тя предупреждение към празния асансьор. Става дума за едно старо приятелство и за нищо повече.

Въпреки това, когато асансьорът се спусна, усети приятна тръпка. Зачака с нетърпение утрешния ден.

Коленичил, Сам погледна към тавана, където се раздаде нов грохот. После отмести поглед към спътниците си, струпали се при трите хематитови щанги. Норман също вдигна глава и присви рамене. Ралф само промърмори нещо и продължи да нанася жълтата боя с четка върху своята щанга. Денал, приседнал до тях, бавно и равномерно поглаждаше с ръка лоста, подпрян на скута му. Единствено Маги погледна Сам в очите.

— Навярно се е срутило и второто равнище.

Сам кимна утвърдително и въздъхна. Нито един от тях не искаше да се замисля върху значимостта на случилото се. Погледна часовника си. Минаваше десет часът вечерта. При тези темпове на саморазрушение пирамидата едва ли щеше да оцелее, още два дни. За да не мислят за тежестта на скалната маса, която постепенно бе започнала да ги притиска, опитаха се да си намерят някаква работа. Предложението на Сам да използват времето, за да изпробват неговия метод, бе прието, макар и неохотно.

— А сега какво да правя? — попита Ралф и се протегна.

Сам се приближи до него.

— Сега трябва с помощта на гъбата и на този липофилен разтвор внимателно да отстраниш излишния оцветител — обясни той и подаде на Ралф суха гъба и буркан с прозрачен разтвор.

— И аз съм готова — съобщи Маги и се присегна към другата гъба.

След като изпълниха указанията на Сам, двамата студенти скоро бяха готови да разчетат надписите. Сам взе черната ултравиолетова лампа и я включи.