Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Сам най-после осъзна предупреждението на момчето. Подскочи, сякаш бе опарен от пламък.

— Маги!

Тревогата в гласа му привлече вниманието и.

— Денал казва, че ако прекосиш тази стая, няма да можеш да се върнеш!

Маги погледна отсрещната стена, а сетне — отново към Сам. Остана върху плочата, но гласът и затрепери.

— Та това е нелепо! Защо помещението да е еднопосочно?

— Нямам представа. Не му е обаче сега времето да го установяваме.

Маги въздъхна.

— Може би си прав. — Стъпи отново върху сребърната плоча, която преди миг бе напуснала.

— Не! — изкрещя Денал.

Викът му спаси живота на Маги. Тя отдръпна крака си тъкмо в момента, когато сребърната плоча започна да потъва под него.

— Пази се! — изкрещя и Сам. — Отгоре!

Бе успял да забележи помръдването на съответстващата златна плоча на покрива. Оттам със съскане заваля, дъжд от копия, които потънаха в отвора, образувал се на мястото на сребърната плоча.

Маги, встрани от дъжда от остриета, силно трепереше. Когато сребърната плоча се прибра на мястото си, отпусна се на колене.

— Сам…

— Не трябва да се връща — започна да обяснява Денал с бурни жестове. — Щом госпожица Маги е тръгнала, трябва да извърви пътя докрай.

Очите на Маги бяха разширени от страх, когато погледна Сам, застанал на шест метра от нея. Той усети, че тя е на път да се паникьоса. Какво трябваше да направи?

Внезапно цялото помещение силно се разлюля. Чу се трясък, подобен на гръмотевица. Сам падна на пода. Маги се присви и закри глава с ръце. Две разместени метални плочи на тавана се сгромолясаха с грохот върху пода.

— Храмът! Храмът се разпада! — закрещя Денал, единственият, който успя да се задържи на крака. Момчето видя как откъм входа на погребалната камера влизат облаци от прах и песъчинки.

— За Бога… Ами Норман и Ралф… — разтревожи се Сам, когато подът се поуспокои. Сякаш отзовали се на думите му, от облаците внезапно изскочиха две фигури. Като се закашля, Ралф спря до Сам. Огромният чернокож младеж бе покрит от глава до пети със сив, гранитен прах. Същия вид имаше и фотографът.

— Всичко се разпада! — съобщи им задъхано Ралф, Грохотът на търкалящи се скали се чуваше отвсякъде. От време на време силни трясъци се разнасяха непосредствено до самия вход.

— Над нас вече не е останало нищо читаво — увери го Норман и избърса носа си с ръкав.

— Ела да пипнеш — предложи Ралф на Сам и го отведе до най-близката стена.

Сам прилепи длан до стената от дялани гранитни плочи. Усети как напрежението, предизвикано от тоновете срутваща се скална маса и глина, започва да тресе това последно препятствие.

— Всичко, което крепеше този хълм, отива по дяволите — започна да разсъждава на глас.

Норман рязко го прекъсна и посочи пода.

— Маги!

Сам се обърна. Ирландската студентка бе легнала върху златната плоча и крайниците и се тресяха и гърчеха. Очевидно отново имаше пристъп.

— Какво, по дяволите, прави там? — избухна сърдито Ралф.

— Нямам време да ти обяснявам! — Сам свали пушката от рамото си и я подаде на Ралф. — Стой тук! — нареди и се устреми към златните плочи.

Денал се опита да каже нещо, но Сам не му обърна внимание. Заподскача върху златните и сребърните плочи, образуващи стълбата, която водеше към ханан пача. Когато стигна до плочата на Маги, коленичи до нея и положи главата и в скута си. Допирът с него сякаш малко я успокои. Като забеляза това, започна да я гали по косата и тихо да и говори. Треперещите и крайници се успокоиха.

— Маги, ако можеш да ме чуеш, кажи нещо. Вслушай се в гласа ми.

От устните и се раздаде тихо стенание.

— Хайде, Маги… Нуждаем се от теб. Сега не е време за сън.

Тя отвори очи и след малко го забеляза.

— Сам?

— Слава Богу! — въздъхна той и силно я прегърна в обятията си. Усети миризмата на косата и потта и.

Маги се измъкна от прегръдката му и бързо се съвзе.

— Не трябваше да идваш тук — опита се да го смъмри, но в гласа и се почувства по-скоро облекчение. — Какво става с храма?

— Храмът се срутва около нас. Това е последното равнище, което все още не е разрушено.

Маги погледна Сам в очите. В погледа и се таеше неизказан въпрос.

— Най-много около час — прецени Сам. Помогна и да се изправи. Краката и все още бяха отмалели. Той усети горещите и длани върху кожата си.

— Трябваше да се замислим по-рано по този въпрос — съжали Сам. — Би ли ми обяснила защо моче или инките са направили тази стая еднопосочна? Маги поклати глава. Сам погледна отсрещната стена. — В това не би имало никакъв смисъл, освен, ако няма друг изход — добави.