Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— В такъв случай ще влезем всички — реши Норман и зае позиция зад нея.

Тя пролази на ръце и крака по съборената каменна врата и след малко се озова в преддверието, и се изправи. Норман и Денал я последваха.

— А, вижте! Там има нещо, което отразява светлината — забеляза тя и бавно продължи напред.

— Стой! — спря я Норман. — Нека първо проверим какво има там. Извърна се и видя, че фотографът вдига апарата си. — Не гледай срещу светкавицата — предупреди я той. Отмести поглед тъкмо когато светкавицата освети пространството за част от секундата. Изохка. След дългото лутане в мрака очите почти я заболяха от ярката светлина. Не светкавицата обаче я накара да изохка, а това, което успя да види през този кратък миг. Образът на стаята се отпечата върху ретината и.

— Видяхте ли… Видяхте ли това? — попита.

Денал промърмори нещо на родния си език. Очевидно бе уплашен. Норман се поизкашля, преди да отговори.

— Тук е пълно със злато и сребро — произнесе удивен.

Маги повдигна фенерчето си. Лилавата му светлина изглеждаше съвсем слаба.

— Видяхте ли статуята? Висока е поне два метра.

Маги направи крачка напред. Норман застана до нея. Денал също ги последва с лост в ръце.

— Към два метра е наистина — прошепна Норман. — Нима и тя е от злато? Това въобще възможно ли е?

Маги повдигна рамене.

— Испанците още при първото си идване из тези земи описали Храма на слънцето в Куско — каза. — „Корианча“, както го нарекли. Според тях стаите му били облицовани с големи златни плочи, а във вътрешния храм имало модел на царевична нива в естествен размер, направен от злато. Стъблата, кочаните, дори и пръстта, всичко било златно.

Междувременно достигнаха самото помещение. Маги коленичи и прокара внимателно ръка върху златната плоча до краката и.

— Удивително нещо… Изглежда, сме открили втори храм на слънцето.

— Какво е това? Там, върху пода? — попита напрегнато Норман.

— Кое? — Маги се изправи.

Той посочи тъмна сянка в самия край на пространството, осветено от фенерчето. Тя повдигна лампата още по-високо. Върху пода се появиха отражения, наподобяващи отраженията на луната върху спокойно езеро. Реши да огледа сянката и стъпи с крак върху златната плоча. Денал я спря, като препречи пътя и с лоста.

— Недейте, госпожице Маги. Тук нещо вони.

— Напълно е прав — потвърди Норман. — Каква е тази воня?

Тя се напрегна и също усети неприятната миризма, примесена с уханието на влажна глина и мъх. Кимна на фотографа.

— Норман, я светни още веднъж.

Той даде знак, че е разбрал, и Маги се взря отново в пода. След проблясването на светкавицата тя изстена и веднага се отдръпна назад, далеч от плочите.

— Иисусе Христе! — възкликна тя.

Закри уста с ръка. Гледаше към пода. В погледа и мигновено се запечата страдалческо измъчено лице. Тялото бе покрито с рани и изкривено, в очите му светеше пустотата на смъртта, а наоколо имаше кръв, много кръв. Зад първото тяло, недалеч от отсрещната стена, лежеше второ.

— Хуан и Мигел — позна ги Денал. Всички се умълчаха.

— Това да не би да го е сторил Хил.? — наруши тишината Норман. — Да ги е убил заради златото.

Маги бавно поклати глава. Осакатеното тяло на Хуан отново се превърна в сянка. В безмълвието и тримата чуха отново шума. Сякаш в помещението туптеше сърцето на голямо чудовище. Маги разпозна звука — зад стените и под пода бяха задействани големи механични устройства. През ума и проблесна предупреждението, изписано върху щангите. Помещението трябваше да се остави на небесата и покоят му да не се смущава.

— Маги, какво ти е? — попита Норман.

Тя се обърна към него.

— Не ги е убил Хил. Убила ги е стаята — отвърна Маги.

Преди Норман да успее да реагира на думите и, цялото помещение внезапно се затресе и всички изпопадаха на пода. Маги тежко се стовари досами златния под и се задъха. Бързо си пое въздух и отстъпи назад. Бе усетила опасността.

— Какво беше това? — изкрещя Норман.

Маги обърна лампата в посока към изхода. Оттам към тях се носеше облак от гъст прах.

— Боже мой! Ставайте и двамата! — викна Маги.

— Какво има? — попита отново Норман, вече с нотки на уплаха в гласа. Маги го заблъска към изхода.

— Хайде, Норман! Побързай, по дяволите! Проклетият, храм започна да се срутва.

Сам потърси Ралф. Грамадният чернокож се изправяше. Част от срутващия се покрив насмалко не му бе затиснала главата. За тяхно щастие покривът бе заскърцал, преди да се срути: