Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Кръвни ритуали. Досега не се бе замислял върху това, но след като познаваше религиозните церемонии на инките, редно бе да се сети. Сам и приятелите му се бяха оказали притиснати от две страни от кръвожадни врагове: от възпитаниците на испанската инквизиция и от войните на изгубено инкско племе.

От прозореца Хенри видя как абатът даде знак на пилота с вдигнат нагоре палец. Хора на партизаните изтърколиха още два варела с бензин към хеликоптера. Присви очи и реши, че тази промяна на плановете на абата не е обусловена от алтруизъм. Очевидно грижата му бе не да спаси живота на студентите, а това, което подозираше, че може да открие там. Ако Сам и другарите му загинеха, тайната на жилата можеше повторно да се изгуби отново за векове. Абат Руис бе решил да не рискува. Чилиецът, вече усмихнат, пое още две пачки с банкноти. Хенри усети удар и чу стържещ звук. Бяха натоварили двата резервни варела. Абатът се затича към хеликоптера. Хенри отпусна глава върху седалката и тихо изстена. Времето изтичаше. За всички.

Маги наблюдаваше как Сам се движи напред-назад из каменната стая, досущ като бик, очакващ излизане на арената. Бе стиснал каубойската си шапка в побеляла от напрежение ръка и от време на време я удряше в бедрото си. Облече отново своите дрехи, вече изпрани и изсъхнали. Маги предположи, че това преобличане бе израз на гнева, който Сам изпитваше към инките. Маги и Денал обаче останаха облечени с инкски дрехи, за да не обидят домакините си.

Сам се бе опитвал целия следобед да убеди шамана да ги допусне в храма или да пусне Норман оттам. Камапак му отговаряше все по един и същ начин. Сам вече можеше да го преведе сам — „забранено е“. Тъй като не знаеха къде се намира този свещен храм, нямаха представа и как да избавят Норман. Падината обхващаше около хиляда акра. Зависеха изцяло от инките.

— Свързах се с Филип и му обясних обстановката — каза Сам бързо и задъхано. — Той обаче с нищо не може да ни помогне.

— Успокой се, Сам! — Маги го докосна по ръката. Погледът на Сам издаваше, че изпитва чувство на безсилие и вина.

— Аз съм виновен. Не трябваше да го оставям сам. Как можах да допусна такова нещо?

— Те ни възприеха като членове на племето и ни оказаха топъл прием. Кой можеше да допусне такова нещо?

— Все пак трябваше да взема предпазни мерки. Първо, Ралф, сега и Норман… Само ако се бях сетил да…

— Какво? — попита Маги и този път стисна ръката на Сам в желязна хватка. Искаше да го накара да я изслуша. От самобичуването му нямаше никаква полза. — Какво можеше да направиш, Сам? Да не би да мислиш, че си могъл да попречиш на инките да отведат Норман? Ако бе оказал съпротива, сигурно щяха да избият всички ни.

— Тогава какво да правим? Да изчакаме да започнат да ни прибират един по един ли?

— Ще използваме главите си, това ще направим. Трябва да разсъждаваме правилно — каза Маги. Пусна ръката на Сам, като се надяваше, че той ще я изслуша. — Не вярвам да отведат и нас. Норман бе ранен и заради това го отведоха в храма. Ние не сме ранени.

— Може и да си права — отвърна Сам и погледна Денал, застанал на пост до вратата. — Ами с него какво ще правим? Те отвеждат и деца.

— Денал е минал пубертета. За инките той е пълнолетен. Не вярвам да е застрашен.

— Ти обаче забеляза ли как го гледат, когато минава покрай тях? Сякаш проявяват едновременно любопитство и обърканост.

И страх, помисли си Маги. Реши обаче да не споделя това със Сам.

— Приближават се хора — обади се Денал откъм вратата.

Маги също ги чу. Тези хора не се криеха. Чуваше се бъбренето на много възбудени гласове. Някои пееха.

— Какво става? — обърна се Сам към Денал.

Денал повдигна рамене, но Маги забеляза, че ръката, с която придържаше тръстиковата рогозка, трепна. Сам положи ръка на рамото на момчето, за да го успокои, а с другата взе карабината. Вече въоръжен, отдръпна завесата. Излезе навън. Имаше решителен вид.

Маги побърза да се присъедини към тях. Не искаше Сам да направи нещо необмислено.

Слънцето бе залязло. Нощта бе обхванала цялото селище, докато обсъждаха съдбата на Норман. В къщите бяха запалени факли, които засветиха като звезди. Пълната луна над главите им бе единственият друг източник на осветление.

Съседният площад започна постепенно да се изпълва с инки. Някои бяха с факли, а други носеха кремъци и ги удряха един о друг, с което произвеждаха искрици, наподобяващи светулки. Отново се чу ритмично барабанене и няколко инкски жени започнаха да танцуват. Туниките се виеха около краката им. В центъра на площада изведнъж пламна огън.