Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Антъни посочи екрана с върха на писалката си и се зае да пояснява видяното.

— Що се отнася до неговата форма и структура, удивително прилича на един хипотетичен нанобот, описан от Ерик Дрекслер в неговата книга „Машини на съзиданието“. Той оценява молекулярните машини в два аспекта, като компютър и като конструктор. Смята, че имат мозъци и мускули. Централната осмоъгълна частица е централният компютър, програмираният мозък. Обкръжен е от шест възела, или конструктора, които командват ръцете. Става дума за тези кукички. Дрекслер ги нарече молекулярни настройчици.

— Според вас това нещо може ли наистина да манипулира материя на молекулярно равнище? — усъмни се Джоан.

— Защо не? Та ние в телата си имаме ензими, които функционират като природни, органични наноботи. Или вземете например митохондриите в клетките ни. Тези органели са просто микроскопични енергостанции, манипулиращи материя на атомно равнище с цел да произвеждат енергия за нашите клетки. Дори и хилядите вируси са молекулярни машини. Както вече видяхте, майката природа успя в това начинание. Наноботите съществуват.

Джоан бавно поклати глава и погледна отново екрана.

— Това нещо много прилича на вирус — сподели тя. Под електронния микроскоп бе виждала увеличени изображения на нападащи вирусофаги. Приличаха на лунни модули, кацащи върху клетъчни мембрани. Повече наподобяваха машини, отколкото живи организми. Видяното на екрана и напомни тези вируси.

— Какво казахте? — попита Антъни.

— Просто разсъждавах на глас. Прав сте. Дори прионите, които причиняват болестта луда крава, биха могли да се възприемат като наноботи. Те манипулират ДНК на молекулярно равнище.

— Точно така! Органични наноботи! — потвърди той възбудено. Посочи отново екрана. — Някои от нас смятаме, че тези са може би първите открити неорганични наноботи.

Джоан се намръщи. Може би беше прав. Защо обаче съществуваха? Каква бе тяхната цел? Спомни си предупреждението на отец Франсиско де Алмагро върху разпятието. Той бе изразил страх от някакъв „мор“, свързан с метала. Дали монахът бе прав? Много от естествените „органични“ наноботи, които тя спомена, вирусите и прионите, причиняваха заболявания. Реши, че след време щеше да и бъде по силите да разгадае тайната. Особено с помощта на тази апаратура, каза си, като огледа още веднъж лабораторията.

Първо обаче трябваше да направи един опит. Преди да се занимаваш с болестотворни носители, добре е да знаеш как да ги стерилизираш. Покойният отец бе намекнал за това в посланието си — „Прометей е нашето спасение“. Прометей, носителят на огъня. Дали отговорът се криеше в това? Огънят открай време бе чудесен стерилизатор. Джоан си спомни извода на металоведа Дейл Къркпатрик. Той бе забелязал, че веществото оползотворява енергията с висока ефективност. Какво обаче щеше да се случи, ако металът получеше прекалено много топлина? От пламък например?

За да провери истинността на теорията си, Джоан трябваше да открадне проба от метала. Стрелна с поглед брат Карлос. Копоят изглеждаше отегчен. Очевидно изпитваше твърде голямо доверие в защитните способности на абатството, за да се плаши от една жена.

Джоан небрежно свали очилата си и се притисна по-плътно към Антъни, когато той посягаше към една писалка. Младежът се смути от допира и отдръпна ръката си. Неволно бутна очилата на Джоан. Тя ги изпусна така, че да паднат върху таблата със скъпоценни образци. Върху бюрото, подобно на разпилени топчета, се затъркаляха малки златни капчици.

— Извинявайте, трябваше да бъда по-внимателен — каза Антъни.

— Няма нищо. Всичко е наред — успокои го Джоан и бързо взе две търкалящи се капчици. Други паднаха на земята. Дойдоха лаборанти, за да помогнат на Антъни да ги събере. Джоан се отдръпна назад.

— Какво става тук? — попита внезапно появилият се Карлос с пистолет в ръка.

Джоан бързо прибра с едната си ръка капчиците в джоба си, а с другата посочи пода.

— Стана това, че дори и тази благословена лаборатория не може да избегне третия закон на Мърфи?

— Какъв е този закон? — попита Карлос.

— Според него винаги стават неприятности. — отвърна му невинно Джоан.

Карлос се намръщи и я хвана за лакътя.

— И без това вече прекарахте доста време тук. Да вървим!

Тя не възрази. Бе получила това, което търсеше, че и повече.

Коленичил, Антъни и махна с ръка за сбогом. Тя му отвърна усмихнато със същото. Младежът заслужаваше поне това.