Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Хенри им даде гръб. От лявата му страна двама въоръжени служители на абата го охраняваха. Очевидно бяха решили да не позволят на шейсетгодишния професор да се укрие в джунглата. Охраната обаче бе излишна. Хенри чудесно знаеше, че ако успее да я разоръжи, нямаше да оцелее в тази джунгла, дори и да навлезеше само на десет крачки в нея.

Недалеч в гората проблесна метал. Скрити от погледа му партизани се грижеха за инвестицията си. Жалкото летище очевидно бе база за търговци на наркотици и оръжие. До бараките имаше няколко каси с руска водка. Това е черноборсаджийеко средище, реши Хенри. Бе се примирил със съдбата си. Пътували бяха цял следобед от Куско до това тайно летище. Оттам по негова преценка щяха да летят още четири часа, за да презаредят на някое тайно летище до Мачу Пикчу, а след още три или четири часа щяха да достигнат развалините. Щяха да пристигнат там утре по изгрев слънце. Дотогава трябваше да открие начин да провали намеренията на абата.

Спомни си за краткия си контакт с Филип Сайкс. Студентът очевидно почувства облекчение от този разговор, но в гласа му се таеше и страх. Хенри се прокле за това, че бе натикал в цялата тази история не само племенника си, но и другите студенти. Трябваше да открие начин да ги защити. Как обаче? Чу глас откъм хеликоптера. Резервоарите бяха заредени.

— Готово! — изкрещя абат Руис с глас, който надви шума на моторите. После подаде пачка с банкноти на чилиеца. Очевидно бяха се договорили за цената.

Оставени до хеликоптера, няколко сандъка с минно и взривно оборудване трябваше да бъдат натоварени. Хенри забеляза четири сандъка с надписи на кирилица. Очевидно ставаше дума за руска контрабанда: гранати, автомати „Калашников АК 47“ и пластичен взрив. Прекалено много въоръжение за един археологически екип, помисли си мрачно Хенри.

Абатът даде знак на пазачите на Хенри да го доведат до хеликоптера. Хенри не хранеше илюзии. Знаеше, че го възприемат просто като част от екипировката. Като нещо, което щеше да бъде захвърлено след използване. След като абатът получеше това, което искаше, вероятно Хенри щеше да свърши като доктор Къркпатрик в университета „Джон Хопкинс“. Паднал по лице и с куршум в главата. Такава съдба очакваше и Джоан, и студентите.

Знаеше, че не трябва да оказва съпротива. Докато Джоан беше в плен, той щеше да чака и да бъде нащрек. Като вървеше по мръсната писта, спомни си последния момент, в който бяха заедно. Уханието на косите и и допира с нейната кожа, докато тя шепнеше на ухото му, топлината на нейния дъх до шията си. Дланите му овлажняха, когато си помисли за опасността, на която бе изложена. Не биваше да и се случи нищо лошо. Нито сега, нито после. Трябваше да открие начин да я освободи. Абат Руис широко се усмихна, когато Хенри стигна до хеликоптера.

— Тръгваме, професор Конклин! — извика и влезе в кабината. — Отиваме при вашите развалини!

Веселото му настроение не се хареса на Хенри. Един пазач го сръга и му напомни, че трябва да се качи. Хенри зае седалката до абата и пристегна ремъците.

Абатът, привел се напред, обясняваше нещо на пилотите. Главите им почти се допираха. Пилотът посочи радиостанцията. Когато Руис се обърна отново към Хенри, усмивката от лицето му бе изчезнала.

— Там май има някакви неприятности — каза.

— За какво говорите? — попита Хенри с разтуптяно сърце.

— Племенникът ви е установил кратък контакт със студента, който е при развалините. Изглежда, че фотографът от „Нешънъл Джиографик“ е забъркал някаква каша.

Хенри си спомни това, което Филип му разказа за раната на Норман. Не можа да разговаря дълго с Филип. Успя само да разбере, че фотографът е ранен и се нуждае от медицинска помощ.

— Какво се е случило? — попита.

Абатът стана от мястото си.

— Планът се променя — каза с мрачно лице. — Ще трябва да взема още гориво, за да отлетим направо към развалините. Няма да има друго междинно кацане.

— Защо? — попита Хенри и стисна Руис за ръката. Един от пазачите отмести ръката на Хенри и освободи абата. Той обаче отговори на въпроса му.

— Вашият племенник се бои, че инките се гласят да използват фотографа за жертвоприношение.

Хенри бе изненадан. Абатът го потупа по коляното.

— Не се безпокойте, професор Конклин. Може и да не успеем да избавим фотографа, но ще пристигнем там, преди да избият останалите — каза едрият мъж. После се приведе, притиснал шапка върху главата си, и слезе от хеликоптера. Хенри се отпусна отново на седалката и сви юмруци.