Лора Роуланд - Иредзуми

— Наказание? — Ичитеру прихна презрително. — Какво можеш да ми сториш, което да е по-страшно от бъдещето, което ме очаква?

Тя се обърна: воалът й се смъкна. Хирата се втренчи в нея стъписан. Ичитеру беше без грим. Очите й бяха чернени и подпухнали от плач, бледите й устни подути. Без пудра кожата й изглеждаше петниста и повехнала, а косите й бяха събрани в разбъркан кок без всякакви украшения. Хирата една успя да разпознае в тази неугледна жена своята прелъстителка.

— Какво се е случило с теб?

— Утре във вътрешното крило пристигат петнайсет нови наложници. Аз съм една от този, които ще бъдат уволнени, за да освободят места за тях три месеца преди официалната дала на оттеглянето ми! — гласът й трепереше от негодувание. Изгубих шанса си да зачена от шогуна и да стана негова законна съпруга. Ще се върна в Киото, без да има какво да покажа за тринайсетте години унижения и болка. Ще прекарам остатъка от живота си като мизерстваща стара мома, презрян символ на пропадналите надежди на императорското семейство да си възвърнат славата!

Потребността на Хирата от отмъщение се стопи. Магнетичното въздействие на Ичитеру върху него бе изчезнало заедно с изкуствените украшения на модата. Най-накрая той вече можеше да прости и дори да изпита жалост към тази жена. Наистина, какво по-голямо наказание от съдбата й!

— Съжалявам — каза той. Щеше да й пожелае късмет или да й предложи утешителни слова, но Ичитеру се извърна.

— Остави ме.

— Сайонара, сбогом — каза Хирата.

Докато вървеше обратно през градината, той се почувства с няколко години по-стар и по-мъдър от началото на разследването. Изпълнен със смътен копнеж, навлезе в горския резерват с надеждата за самотна разходка, която да избистри съзнанието му. Но едва бе поел по пътеката, когато зад него прозвуча неуверен глас:

— Здравейте, Хирата сан.

Обърна се и видя Мидори, която се приближаваше към него.

— Здравей — отвърна той.

— Позволих си да тръгна след вас от билковата градина, защото си мислех… надявах се… че може да ви се прииска компания — Мидори се изчерви и започна нервно да навива един кичур на пръста си. — Ако не ме искате, ще си тръгна.

— Не, не. Ще ти бъда признателен за компанията — възрази Хирата съвсем искрено.

Вървяха между брезите, които ръсеха златисти листа върху тях. За първи път, откакто се бяха запознали, Хирата я погледна със зрящи очи. Видя красотата в ясния й прям поглед, непринуденото й поведение. Вече гледаше на увлечението си по Ичитеру като на болест, която го бе ослепила за красивите неща, в това число за Мидори. Хирата си спомни нещо.

— Ти си знаела, че Ичитеру се е опитала да убие Харуме миналото лято, нали? — попита той. — И се опита да ме предупредиш, че възнамерява да ме използва, за да не я арестуват…

Скривайки лице зад блестящата завеса на косите си, Мидори сведе поглед.

— Не бях сигурна, но подозирах… И не исках тя да ви причини зло.

— Тогава защо не ми го каза? Знам, че сигурно не съм бил кой знае колко склонен да слушам, но все пак можеше да ми го кажеш достатъчно ясно, да ми напишеш писмо или да обясниш на сосакан сама…

— Страх ме беше — отвърна Мидори тъжно. — Вие й се възхищавахте. Помислих си, че ако ви кажа нещо лошо за нея, ще решите, че ви лъжа, и ще ме намразите.

Хирата бе учуден, че едно момиче от знатно потекло може не само да мисли за него, но и да държи на неговото добро мнение за нея. Сега осъзна, че тя го беше харесала още от самото начало и не се интересуваше от скромния му произход. Откровеното възхищение на Мидори го извиси над затвора на несигурността. Вече нямаше значение, че му липсваха благородното потекло или изтънчената елегантност. Постижението на живота му — истинското проявление на честта — бе достатъчно. Хирата внезапно изпита неистово желание да се разсмее ликуващо. Колко странно, че най-унизителното преживяване всъщност му бе донесло безценния дар на прозрението!

Той докосна Мидори по рамото, което я накара да се обърне с лице към него.

— Аз вече не се възхищавам на Ичитеру — каза той. — И никога не бих могъл да те намразя.

Мидори впери в него огромните си сериозни очи, изпълнени с надежда. Върху устните й трепна усмивка; трапчинките й просветнаха свенливо, като слънчев лъч, отразен от перли под водата. Хирата усети прилив на щастие, когато видя вероятния отговор на своя копнеж.

— На мен се падна удоволствието да открия празненството в чест на сватбата между сосакан Сано Ичиро и госпожица Уеда Рейко — обяви Погучи Мидори. Сватовникът и неговата съпруга коленичиха на подиума в приемната в представителната къща на Сано. До тях Сано и Рейко, облечени в официални копринени кимона, седяха под голям хартиен чадър, символ на влюбените. Къщата беше изпълнена с над тристате гости на сватбеното тържество приятели и роднини, колеги на Сано, негови началници и подчинени, представители на изтъкнати кланове на даймио. От тавана висяха светещи фенери; въздухът бе наситен с ароматите на парфюми, тютюнев дим, тамян и гозби. — Като дъжд след суша това празненство закъсня и затова е още по-дългоочаквано и желано — продължи Погучи. Сега ви приканвам да се присъедините към мен, за да поздравим младоженците и да им пожелаем дълъг и щастлив съвместен живот.