Лора Роуланд - Иредзуми

— О, не! Скъпи, не! — грозни задавящи ридания разтърсиха Акико.

Задъхана от напрежение, Рейко отиде при Сано. Той клекна предпазливо и протегна ръка към кинжала на госпожа Мияги. В този миг ръката й се стрелна и тя сграбчи оръжието, насочвайки го към него. Скръб бе сгърчила устата й; лицето й бе смъртнобледо от гняв, на петна от кръв и сълзи.

— Ти уби съпруга ми — прошепна тя. — Сега ще си платиш за това! — Сано вдигна меча си. Но вместо да замахне към него, Акико се хвърли към Рейко с вика: — Ти отне моя любим. Сега аз ще убия твоята любима!

Неподготвена за атаката, Рейко се дръпна твърде късно — острието сряза рамото й. Те възобновиха сражението помежду си. Сано прибра меча си в ножницата и сграбчи госпожа Мияги откъм гърба, сключвайки ръце около нейните. Докато се боричкаха за надмощие над кинжала, тя политна напред и падна върху Рейко, повличайки и Сано. Тримата се строполиха при самия ръб на пропастта, главите им стърчаха в празното пространство.

Рейко изпищя и разсече лицето на Акико с камата си. Тя зави от болка. Сано изви оръжието далеч от нея. В този момент с рязко движение тя го отхвърли от себе си. Тогава Рейко със сетни сили я оттласна от себе си и госпожа Мияги се превъртя през глава. Озова се над пропастта и сякаш за миг замръзна във въздуха. Сано се хвърли върху Рейко и я притисна към земята. После съпругата на даймио изчезна от погледа им с пронизителен писък. Последваха няколко глухи удара, когато тялото й се блъскаше в скалите. И после тишина. Сано помогна на Рейко да се изправи на крака. Вкопчени един в друг, двамата надзърнаха в мрачната бездна. Лунната светлина хвърляше слаба светлина върху робата на госпожа Мияги. Тя не помръдваше.

Хирата дотича при тях, стиснал в ръка нагината на пазача Кушида и собствения си меч. Кървеше от раните по ръцете и лицето си.

— Кушида е ранен, но ще оживее. Какво стана тук? Добре ли сте?

Сано му разказа. После тримата се хвърлиха в бурна прегръдка, притискайки лицата си. Сано изпитваше по-дълбоко удовлетворение от когато и да било при приключване на някакъв случай. Съпругата му беше жива и здрава, честта на най-близкия му приятел бе възстановена. Общата им победа бе неизмеримо по-сладка от самотния му героизъм от миналото.

— Хайде да будим войниците и да си ходим у дома — каза той, докато бършеше сълзите от страните си.

И все така прегърнати, със Сано в средата, тримата поеха надолу по хълма.

Три дни след смъртта на съпрузите Мияги един капитан от стражите придружи дворцовия управител Янагисава до личната приемна на шогуна. Флаг с изрисувани върху него йероглифи за секретност украсяваше входа, което означаваше, че в момента тече заседание от изключително поверителен характер.

— Моля, влизайте, уважаеми дворцов управителю — каза придружителят му. — Негово превъзходителство ви очаква.

Някъде в града под замъка Едо биеше погребален барабан. Когато стражите отвориха вратата, Янагисава преглътна металния вкус на страх. Съдбата му щеше да бъде определена тук и сега.

Вътре в помещението Токугава Цунайоши бе коленичил на подиума. На пода вляво от него един до друг седяха господарката Кейшо и главният свещеник Рюко. Майката на шогуна изгледа гневно Янагисава и после извърна обидено глава. Рюко хвърли към дворцовия управител тържествуващ поглед, след което смирено сведе очи. Срещу тях на почетното място вдясно от шогуна бе коленичил сосакан Сано с преднамерено безизразна физиономия.

Вулкан от ревност и омраза изригна в гърдите на Янагисава. Картината, в която неговият враг заемаше собственото му обичайно място, изглеждаше като материализиране на най-ужасния му кошмар. Янагисава изпита желание да се разкрещи срещу това безчинство, но един гневен изблик нямаше да му бъде от голяма полза. Цялото му бъдеще зависеше от умелото справяне с положението. Трябваше да остане абсолютно овладян. Той коленичи пред подиума и се поклони на шогуна.

— Добро утро, Янагисава сан — каза Токугава Цунайоши. В гласа му не звучеше обичайната привързаност, на устните му не трептеше ласкава усмивка. — Жалко, че това заседание трябва да те отклони от изпълнение на… ъ-ъ… административните ти задължения.

— Напротив! Чест е за мен да бъда извикан от вас по всяко време — макар че студеното посрещане го изпълни с ужас, Янагисава говореше така, все едно нямаше никаква представа, че сега щеше да му бъде предявено обвинение в предателство. — Винаги на вашите услуги.