Лора Роуланд - Иредзуми

Видимо разтреперан, момъкът прошепна:

— Да, ваше превъзходителство, аз съм предател.

Токугава Цунайоши въздъхна:

— В такъв случай трябва да те осъдя на смърт.

Докато стражите оковаваха ръцете и краката на Шичисабуро, за да го отведат на мястото за екзекуции, шогунът отвърна поглед от противната гледка. Господарката Кейшо избухна в сълзи. Втренчен в Янагисава, свещеник Рюко я утешаваше. Лицето на Сано изразяваше смут и примирение. Дворцовият управител очакваше актьорът да моли за милост, да обвини своя господар, за да спаси собствения си живот, да възнегодува срещу предателството… Но Шичисабуро безропотно приемаше съдбата си. Когато войниците го поведоха към вратата, той се обърна към Янагисава:

— Бих направил всичко за вас… — и макар че лицето му бе пребледняло като лед, от тъмните му очи искряха любов и благоговение. — За мен е чест да умра за вас.

После го отведоха. Вратата се затръшна зад гърба му.

— Е, каза шогунът, — радвам се, че… ъ-ъ… недоразумението бе изяснено и този неприятен въпрос получи своето разрешение. Сосакан Сано, ела и седни до мен. Ти също, Янагисава сан.

Но дворцовият управител, слисан от случилото се, продължаваше да гледа втренчено след Шичисабуро. В негово име актьорът с готовност бе извършил най-висшата саможертва. Вместо облекчение Янагисава усети мъчителен пристъп на тъга, съжаление и ужас. Той осъзна, че току-що бе унищожил единствения човек на света, който го обичаше искрено. Твърде късно си даде сметка за истинската стойност на любовта му и за бездънната пустота, която бе зейнала след него. „Върни се!“, искаше му се да изкрещи. Но егоизмът му надделя. Сега прозря грозния дефект на характера си — беше лишен от всякаква стойност, нищожество, точно както твърдяха родителите му. Без съмнение това бе причината да го лишат от любовта си.

— Янагисава сан? — капризният глас на шогуна проникна в мъката му. — Казах ти да дойдеш тук.

Янагисава се подчини. Виещата паст на празнотата вътре в него разяждаше душата му и зееше все по-дълбока и черна, тъй че вече не можеше да бъде запълнена с нищо. Пред него се откриваше един живот, изпълнен с роби и подлизурковци, с политически съюзници или врагове, с вишестоящи и съперници. Но нямаше кой да утоли глада на изтощеното му от омраза сърце или да въздигне сломения му дух. Лишен от любов, той бе обречен.

— Не изглеждаш добре — каза Токугава Цунайоши. — Нещо притеснява ли те?

Хирата вървеше през билковата градина на замъка Едо, където бе определил среща на Ичитеру. Пелена от мрачни облаци бе забулила небето, а слънчевите лъчи се процеждаха през тих и като искряща бяла светлина се спускаха върху керемидените покриви. Носеше се грак на стрелващи се към небето гарвани. Мраз бе попарил лехите с билки, макар че острите им аромати продължаваха да се усещат във въздуха. Градинари метяха пътеките; под дълъг навес дворцовият аптекар и помощниците му приготвяха лекове. Придружителите на Ичитеру чакаха при портите. Точи път Хирата съвсем съзнателно бе подбрал обстоятелства, които да предотвратят всякаква възможност за прелъстяване и в същото време да предоставят условия на уединение и необезпокояван разговор.

Той завари Ичитеру самичка при едно изкуствено езеро, в което през лятото цъфтяха лотоси. Застанала с гръб към него, тя съзерцаваше сплетената постелка от листа. Носеше сиво наметало; черен воал покриваше косите й. От начина, по който се скова гърбът й, Хирата разбра, че бе усетила присъствието му, но не се обръщаше. Толкова по-добре той можеше да й каже онова, което мислеше, без да се поддава на излъчващата се от нея съблазън.

— Ти си подхвърлила отровата, която едва не е уморила Харуме миналото лято, нали? — попита Хирата. — От теб се е страхувала и от теб е искала баща й да я спаси!

— И какво от това? — безразличие приглушаваше дрезгавия глас на Ичитеру. — Нямаш никакви доказателства.

Тя беше права. Хирата бе прекарал последните три дни в разследване на произшествието и бе изключил от подозрение всички други обитатели на двореца. Той знаеше, че Ичитеру е виновна, но не бе открил никакви доказателства срещу нея и тъй като очевидно тя не възнамерявате да прави самопризнания, той нямаше какво повече да стори. Ичитеру щеше да се измъкне безнаказано. Освен това го бе направила на глупак. Гняв и унижение го изгаряха.

— Зная, че ти си то извършила — каза той. — Това е единственото обяснение за начина, по който се отнесе с мен. Страхувала си се сосакан сама да не открие, че си виновна за по-раншния опит за убийство — кипящ от гняв, Хирата продължи: — Обзалагам се, че си много доволна от начина, по който се развиха събитията. Но ме чуй, аз зная, че ти си потенциална убийца и те предупреждавам — посмееш ли отново да създадеш неприятности, ще те изоблича. И тогава ще си получиш заслуженото наказание.