Лора Роуланд - Иредзуми

— Помощ! — извика Рейко. — Фуджисава сан. Ота сан. Помощ!

Убийцата се кискаше задъхано, докато дереше, риташе и блъскаше с юмруци жертвата си:

— Пищи колкото си искаш. Няма да дойдат… — тя докопа брадичката на Рейко и я натисна назад. Рейко се мъчеше да се освободи, но госпожа Мияги притежаваше неестествената сила на лудостта. Заби колене в Рейко и я притисна към земята. Измъкна нож изпод полите си и го насочи в лицето й.

Изведнъж Рейко престана да се съпротивява и се вцепени. Впи поглед в стоманеното острие и затаи дъх. Представи си двете наложници, заклани като животни, и усети как цялата й смелост се отдръпва от това острие, което можеше да пролее собствената й кръв. Единствения път, когато бе и заставала лице в лице срещу подобна опасност, бе онази отдавнашна битка в Нихонбаши. Тогава се бе почувствала непобедима, но сега ужасяващият факт за надвисналата смърт я слиса и натъжи. Горчиво съжали за грешката да се изправи сама срещу кръвожаден убиец. Но Сано бе останал в Едо, а съжаленията нямаше да я спасят. Насили се да погледне встрани от кинжала, към госпожа Мияги, която бе коленичила върху нея с лице, тъй близко до нейното, че Рейко виждаше нащърбените краища на счупените й зъби и червените жилчици в бялото на изпълнените й с омраза очи.

— Моля те, не ме наранявай! — въпреки усилието да прозвучи смело гласът й бе като жален шепот. — Няма да кажа никому какво си сторила, обещавам.

Владетелят Мияги изкрещя:

— Виж, тя иска да се разберем. Пусни я. Можем да се приберем у дома и да забравим за станалото.

— Не вярвай на лъжите й, скъпи братовчеде Шигеру — щом се обърна към съпруга си, гласът й с незабавно се смекчи от прилив на нежност. — Довери ми се, аз ще се погрижа за всичко, както винаги досега — и тя наклони ножа, докато опря в гърлото на Рейко.

— Моля те, пусни я! — изстена даймио. — Страх ме е. Не искам неприятности.

— Аз казах на съпруга си къде отивам — изхриптя Рейко. — Може да си се измъкнала безнаказано с убийството на Харуме и Чойей, но с мен няма да е така.

Акико се засмя.

— О, но не аз ще те убия, драга — без да отмества ножа, тя охлаби хватката си. — Ти ще го сториш сама — после уви дебел сноп от косата на Рейко около свободната си ръка и се изправи. Последва рязко дръпване и Рейко извика, когато болка прониза скалпа й. Изправи се на крака. Госпожа Мияги я държеше здраво. Ножът опираше в гърлото й. — Била си тъй омаяна от луната — каза съпругата на даймио, — че си решила да повървиш покрай пропастта… — тя накара Рейко да мине върху разпиляната храна и покрай треперещия от страх Мияги Шигеру. — Спънала си се, паднала си там долу и си намерила смъртта си.

— Не! — нов пристъп на ужас омаломощи Рейко. — Съпругът ми никога няма да го повярва.

— О, напротив! — тя повлече Рейко надолу по стъпалата на беседката и от там — в пустата ветровита нощ. — Ще бъде истински нещастен случай! Върви!

— Не биваше да позволявам на Рейко да се доближава до Мияги! — извиси глас Сано, за да надвика тропота на препускащия си кон.

— Но нямаше как да предположите, че ще стане така — извика в отговор Хирата.

Двамата се носеха в галоп по виещ се нагоре към хълмовете път. Вляво зад гърба им оставаха неясните очертания на каменни насипи и тъмна гора; вдясно към града се спускаха по-ниски хълмове. С глас, треперлив от конския галоп, Сано извика на Хирата:

— Трябваше да се върна вкъщи и да се видя с Рейко, след като си тръгнахме от Асакуса, а не веднага да се отправя към селището на ета. Може би тогава щях да предотвратя този неин излет!

— Но ако не се бяхте видели с Дандзаемон, нямаше да знаете, че ножът по Харуме е бил хвърлен от жена!

Студен вятър биеше в наметката на Сано. Пълната луна ги следваше като зло, хищно око.

— Нямаше да я оставя да отиде сама — каза Сано, отказвайки да се успокои. — Сега щях да бъда с нея.

— Те не знаят, че тя работи за вас — възрази Хирата. — Всичко ще бъде наред.

— Ако не пристигнем навреме, ще се самоубия! — както се носеше напред, Сано отклони коня си в една тясна отбивка встрани от главния път. Пътеката ставаше все по-стръмна и тясна, докато накрая вече трябваше да слязат от конете и да ги поведат между безкрайни стени от високи дървета.

Въздухът бе пропит с мирис на бор и сухи листа. Сано имаше кошмарното усещане, че се катери непрестанно, но остава на едно и също място. Мускулите му бяха напрегнати; гърдите му се бяха сковали от тежкото му дишане. Дали Рейко беше добре? Колко оставаше, докато стигнат онази вила?