Лора Роуланд - Иредзуми

Върху окъпаното в пламъците на залязващото слънце небе над западните хълмове извън Едо се бе разпрострял гоблен от златни облаци. Далечните планини бяха тъмни лавандулови възвишения. Извитата лента на реката блестеше като стопена мед. Над пейзажа отекваше звън на камбани. На изток върху небосклона сияеше пълна луна, огромна и ярка.

Лятното имение на Мияги бе разположено на стръмен склон встрани от главния път. Тесен черен път водеше през гората до вилата — двуетажна постройка от дърво и хоросан, обрасла с лози. Високите дървета наоколо почти скриваха покрива й. В конюшните и в крилото на слугите горяха фенери, но другите прозорци бяха тъмни. Ако не се смятаха вечерната птича песен и шумоленето на вятъра в сухите листа, имението тънеше в тишина. Отвъд вилата местността се изкачваше нагоре, минаваше през още гора и стигаше до гола издатина. На върха на хълма бе построен малък павилион. Там седяха владетелят Мияги, съпругата му и Рейко и съзерцаваха съвършена картина на луната.

Решетести стени ограждаха беседката и ги пазеха от вятъра; топлеха ги мангали с дървени въглища, поставени под застлания с татами под. Фенер осветяваше отделни писалища, на които бяха сложени принадлежности за писане. На масата имаше напитки и блюда. Върху стойка от тиково дърво бяха положени традиционните приношения за луната — оризови кнедли, соеви зърна, сливи, димящи кадила и ваза с есенни треви.

С предизвикателен жест владетелят Мияги взе една четчица и я предложи на Рейко.

— Бихте ли съчинили първото стихотворение в чест на луната, скъпа?

— Благодаря ви, но все още не съм готова да пиша — Рейко се усмихна напрегнато. Искаше й се да се отмести по-далеч от даймио, но съпругата му бе седнала твърде близо от другата й страна. Бе твърде уплашена, за да се настрои за поезия. По пътя насам страхът й се бе поуталожил от присъствието на стражите и на двамата помощници на Сано, но не бе предполагала, че мястото, от което щяха да наблюдават луната, бе тъй далеч от вилата, където се бяха настанили придружителите й. Приклещена между убиеца и съпругата му, Рейко преглътна нарастващата си паника. Само мисълта за кинжала, скрит в ръкава й, я успокояваше.

Госпожа Мияги се засмя дрезгав грак, обагрен с вълнение.

— Не карай нашата гостенка да бърза, братовчеде. Луната все още е твърде далеч от своята прелест — тя изглеждаше странно променена от сутринта. Хлътналите й страни бяха поруменели; устните й, иначе превзето стиснати, сега потръпваха. Очите й отразяваха фенера, а неспокойната й енергия изпълваше беседката. — Може ли да ви предложа нещо за хапване, за да се подкрепите? — попита тя.

— Да, моля — Рейко се насили да звучи ентусиазирано. При мисълта да яде в присъствието на семейство Мияги стомахът й се преобърна. С неохота прие чай и кръгла сладка питка със запечен вътре цял жълтък, символизиращ луната. Чувството, че е попаднала в затвор, засили безпокойството й. Тя усещаше как нощта приближава и скрива пътя към нейната безопасност. Покрай беседката минаваше тясна, застлана с чакъл пътека. Зад нея изведнъж следваше почти отвесен склон, който се спускаше до осеян с обли камъни бряг на поток. Рейко чуваше как водата се плиска далеч долу. Очевидно нямаше друг път за бягство, освен пропастта. Докато трошеше лунната питка в чинията си, успя да се поуспокои и се обърна към своя домакин: — Моля вие да напишете първото стихотворение, за да мога да следвам вашия пример.

Владетелят Мияги се насърчи от ласкателството й. Известно време той безмълвно съзерцаваше луната, после взе четчицата и започна да пише. Щом свърши, прочете на глас творението си:

Той хвърли многозначителен поглед към Рейко, която едва успя да прикрие отвращението си. Даймио изкривяваше ритуала за съзерцаване на луната в най-обикновено безсрамно ухажване.

— Великолепни стихове! — възкликна съпругата му, макар че възторгът й изглеждаше пресилен.

Без да обръща внимание на намека, Рейко търсеше пролука, за да насочи разговора в друга посока.

— Захладня! Все ми е студено. Понеже вчера ходих в храма Зоджо и доста намръзнах… Вие излизахте ли?

— Не, цял ден си бяхме вкъщи… Сами… — натърти госпожа Мияги. Тя се опитваше да представи алиби за времето, в което бе убит Чойей. Но владетелят Мияги каза: