Лора Роуланд - Иредзуми

Като затвори за миг очи, ета отвърна:

— Не. Никога не ми е казвала. Но трябваше да съобразя, че е възможно да се случи. Милостиви богове! — ужас приглуши гласа му до шепот. — Нашето дете…

— Сигурен ли си, че е било твое?

— Тя ми каза, че шогунът не може… а даймио Мияги никога не я е докосвал. Освен мен нямаше друг — добави Дандзаемон.

— Ако детето се беше родило и беше от мъжки пол, шогунът щеше да го признае за свой наследник и да направи Харуме своя съпруга.

— Не говорите сериозно… — в погледа на Дандзаемон се мярна презрение. — Щом вие разбрахте за мен и Харуме, някой друг също рано или късно щеше да разкрие връзката ни. Шогунът никога не би приел детето на един ета като свое. Всички щяхме да бъдем екзекутирани…

— Затова ли я отрови? Да избегнеш смъртта?

Дандзаемон премигна, сякаш слисан от неочаквания обрат на разговора. После скочи на крака, протестирайки:

— Не съм отровил Харуме! Казах ви какво изпитвах към нея. Не знаех за детето. А дори и да знаех, по-скоро бих убил себе си, отколкото тях!

— Зная, че не си я убил — миролюбиво каза Сано. — Но искам да ми помогнеш! — Дандзаемон го изгледа предпазливо. — Ти каза, че Харуме е разговаряла с теб. Можеш ли да си спомниш нещо от думите й, което би могло да ни подскаже кой е убиецът й?

— Откакто научих за смъртта й, премислих всичките ни разговори… Имаше една друга наложница, която се държеше грубо с Харуме, и един от пазачите, който й досаждаше…

— Ичитеру и Кушида вече са сред заподозрените — каза Сано. — А някой друг?

— Убиецът, който хвърли кинжал по нея.

— Тя разказа ли ти за това?

Очите на Дандзаемон потъмняха от спомена.

— Аз бях там, когато се случи. Току-що бяхме излезли от странноприемницата. Тя винаги вървеше първа; аз я следвах от разстояние, за да съм сигурен, че е в безопасност. Обикновено я изпращах с поглед до двора на храма Канон и после продължавах по своя път. Но този ден просто нямах сили да се разделя с нея. Последвах я до тържището. Стоях пред една сергия на отсрещната страна и я наблюдавах как завива по уличката покрай чайната. Тя се, обърна с гръб и вдигна ръка пред лицето си… — гласът на Дандзаемон едва доловимо трепна. — Знаех, че плаче, защото й беше мъчно, че се разделя с мен. После изведнъж изпищя и падна. Видях кинжала да стърчи от стената на чайната. Хората се разкрещяха. Забравих да се преструвам, че не я познавам, и се втурнах натам. И тогава някой се блъсна в мен. Тя беше облечена в тъмно наметало с качулка и толкова бързаше да се махне от там. Знаех, че тя е хвърлила ножа…

След вълнението, което го обзе, научавайки, че нападателят прилича на човека, убил търговеца на лекове, Сано със закъснение регистрира използваната от Дандзаемон дума.

— Тя? Значи беше жена? Сигурен ли си? — от думите на Чойей излизаше, че нападателят е мъж… или Сано неправилно бе разбрал?

Началникът на ета кимна.

— Косите й бяха покрити, а наметалото скриваше дрехите й. Имаше шал пред лицето. Но аз видях останалата част от лицето. Веждите й бяха обръснати.

„Според модата за жените с благородно потекло“, помисли си Сано. Сърцето му заблъска развълнувано.

— Сигурно не си го казал на полицията — предположи той.

Началникът на ета сви безпомощно рамене.

— Когато ме видя, че приближавам, Харуме извика: „Не, не!“ Знаех какво имаше предвид. Не можехме да допуснем някой да ни види заедно и да ни заподозре. Тъй че… — тежката му въздишка изразяваше трагедията на мъж, комуто бе забранено да помогне на любимата си. — Тогава просто се обърнах и се отдалечих. Сега си мисля, че ако бях разказал какво съм видял, Харуме можеше да е жива.

— Това, което ми каза, ще помогне убиецът да бъде изправен пред съда — каза Сано. — По този начин ще имаш удовлетворението, че си отмъстил за смъртта й.

По печално стиснатите устни и безнадеждността в очите му Сано заключи, че това е твърде слаба утеха. Той благодари на Дандзаемон и стана да си върви.

Излязоха от къщата и поеха през селището мълчаливо. При портата началникът на ета се поклони за сбогом. Сано стори същото. Преди да поеме през полето, се обърна, за да погледне за последно към Дандзаемон.

Заобиколен от хората си, сред които и Мура, началникът на низвергнатите изглеждаше по-благороден и горд от мнозина даймио. Каква богохулна мисъл! Но Сано много по-лесно можеше да си представи този ета да командва армия, отколкото Токугава Цунайоши.

— По пътя на логиката излиза, че Ичитеру е убиецът — каза Сано. — Кинжалът срещу Харуме е бил хвърлен от жена. Ичитеру е била там и няма алиби. Имала е достъп до стаята на Харуме и е могла да купи отрова за стрели от Чойей, когато е купувала афродизиака за теб, Хирата.