Лора Роуланд - Иредзуми

Дандзаемон коленичи на рогозката.

— Вие сте тук, защото сте разбрали за връзката ми с Харуме — каза той, без да напряга отношенията им, карайки един самурай да яде и да пие с един ета. — Благодаря ви, че пощадихте живота ми. Аз извърших непростимо престъпление. Заслужавам да умра и е ваше право да ме убиете — устата му изтъня в горчива усмивка. — Но ако го бяхте сторили, нямаше да получите отговорите, които ви трябват, нали?

Въпреки овладяния тон Сано долови нотка на печал. Дандзаемон жалееше за Харуме както никой друг.

— Любовта не е извинение за нарушаването на закона — каза Сано, — но аз няма да те накажа за това, че си обичал безразсъдно. Ако ми разкажеш за себе си и за Харуме, ще се опитам да бъда справедлив.

Искрата на съпричастие отново припламна между тях. Дандзаемон пое пресекливо дъх и го изпусна с напрегната въздишка.

— Срещнахме се случайно. В един храм в Асакуса — Дандзаемон говореше накъсано, забил поглед в пода. — Макар че беше минало доста време, аз я познах веднага. Както и тя мен.

— Познавали сте се отпреди?

— Да. От малки. Всеки месец чичо ми ме водеше на плажа във Фукагава да събирам миди. Запозна се с майката на Харуме и стана неин клиент. Ходехме у тях и докато ги чакахме да свършат, двамата с Харуме си играехме — лека, изпълнена с нежност усмивка трепна върху устните на Дандзаемон: — Харуме бе тъй красива и силна. Беше шест години по-малка от мен, но не се страхуваше от нищо. Аз я научих да хвърля камъни, да се бие с пръчки и да плува. За нея нямаше значение, че съм ета. Бяхме като брат и сестра. Когато бях с нея, можех да забравя… всичко друго — той обърна ръце с дланите нагоре в неизказан упрек към съдбата — После майката на Харуме умря. Тя отиде да живее при баща си. Мислех, че повече никога няма да я видя. Когато се срещнахме на гробищата толкова години по-късно, започнахме да си говорим тъй, сякаш вчера се бяхме разделили. Бяхме толкова щастливи, че се виждаме отново — после се засмя горчиво. — Но, разбира се, всичко бе съвсем различно. Тя вече беше красива жена… и сокушицу, а аз — презрян ета. Прекрасно знаех, че не бива да я доближавам, но онова, което почувствахме един към друг, бе тъй внезапно, тъй силно и толкова прекрасно… Тя ме повика в стаята си в отсрещната странноприемница и аз не можах да откажа… Не беше само сласт! С Харуме забравях, че съм мръсен и долен, по-нисш от човешко същество, достоен единствено за отвращение. Когато я държах в обятията си, се чувствах различен. Чист. Цялостен — извърнал поглед, добави тъжно: — И обичан. Дори съпругата ми, на която изневерих заради Харуме, не би могла да ме дари с онова, което получих от нея — любовта, която уталожваше омразата ми към самия мен.

— А какво получи Харуме от връзката ви?

Гняв проблесна в очите на Дандзаемон:

— Да, трудно можете да си представите, че бих могъл да й дам друго, освен неприятности. Но тя бе тъй самотна. Баща й я беше продал, жените в двореца я презираха, нямаше кому да се оплаче… Никой не се интересуваше как се чувства тя. Освен мен. Ние бяхме всичко един за друг.

Тук Сано съзря възможен мотив за убийство.

— Знаехте ли, че Харуме се среща с друг мъж в странноприемницата?

— Даймио Мияги. Да, знаех… — неудобство обагри скулите му с червени ивици. — Той обичаше да я гледа как… си доставя удоволствие. Тя искаше да го изостави… заради мен. Но после реши да го изнудва. Заплаши го, че ще каже на шогуна как той я е насилил, ако не й плати… Правеше го за мен, даваше ми всичките пари. Аз не исках тя да върши нещо тъй рисковано и унизително. Не исках пари от изнудване. Но тя се обиди, когато се опитах да откажа. Толкова искаше да ми даде нещо повече… Все не вярваше, че любовта й ми е достатъчна… — началникът на ета хвърли към Сано предизвикателен поглед. — Няма да отричам, че вземах парите, за да купувам храна и лекарства за селището. Ако приемането на придобити по нечестен път пари от една нещастна жена ме прави престъпник, тъй да бъде! — той се изсмя. Единствен рязък звук, който изразяваше огромното му унижение. После сведе глава, явно засрамен, че е дал израз на емоциите си.

Сано изпита състрадание към младия водач на ета, но в същото време не пропусна да отчете, че Харуме бе дала на владетеля Мияги сериозно основание да желае смъртта й. Помисли си за Рейко — дали още бе при даймио?

— Сокушицу Харуме е била бременна — каза той. Дандзаемон рязко вдигна глава. Изненада обезцвети погледа му като ледена покривка върху дълбоки води. — Значи не си знаел.