Лора Роуланд - Китаноката

— Но тя е единствената следа, която мога да поема — каза Рейко разочарована. — В двореца вече знаят, че събирам сведения за теб, и жените няма да ми кажат нищо. По-добре да посетя Козери, отколкото да седя тук и да не правя нищо.

Почукване на вратата го отърва от необходимостта да отговори.

— Влез — извика той, отдъхвайки си.

В стаята влязоха Маруме и Фукида. Поклониха се и Маруме каза:

— Моля да ни извините за безпокойството, сосакан сама, но пристигна специален пратеник от двора и попита за вас. Донесе ви ето това — и поднесе напред украсен със златни хризантеми цилиндричен калъф за свитъци от черен лак.

Сано го отвори и разгъна сложения вътре документ. Плъзна поглед по съобщението, изписано с плътен черен шрифт, и после внимателно разгледа печата.

— От императора е. Негово величество иска да го посетя още сега. Предполагам, ще иска от мен да освободя съпругата му. Трябва да вървя! — и с усещането, че излиза от едно опасно положение, за да се озове в друго, стана и препаса мечовете си. — Маруме сан, Фукида сан, идвате с мен — после се обърна към Рейко: — Ще довършим разговора си по-късно.

Сано, Маруме и Фукида яздеха нагоре към двореца, когато храмовите камбани удариха половина след часа на кучето 14 14 Между 19 и 21 часа — Б.пр. .

Пред портите на двореца стояха двама стражи — единият войник на Токугава, а другият — пазач от охраната на императора. Сано слезе от коня си, представи се и каза:

— Тук съм по желание на императора, за да се срещна с него.

— Да, сосакан сама — войникът на Токугава се поклони и после се обърна към пазача: — Върви и доведи императорския ескорт.

Пазачът влезе в двореца. Сано и детективите му зачакаха на тихата пуста улица. Времето минаваше. Неравното бяло кълбо на луната се носеше над хълмовете. Сано ставаше все по-неспокоен, тъй като гладът, жаждата и умората му се превръщаха в почти непоносимо изпитание. Като съдеше по унилите лица на помощниците си, те се чувстваха и също като него. Целия ден бяха обикаляли да разпитват за монетите с папратова клонка, но без резултат.

Най-накрая пазачът се върна с двама стражи с фенери в ръка. Те поведоха Сано и хората му в императорския двор. Нощем дворецът изглеждаше съвсем различен — пуст и обгърнат в мрак, наситен с мирис на пръст и на упадък от векове.

— Тук е направо зловещо — каза Маруме. — Предпочитам шума, светлините и суетнята на замъка Едо.

Фукида се озърна напрегнато. Същото безпокойство зарази и Сано — споходи го неясното опасение, че някой ги дебне. Ех, да бяха с него мечовете му! Но в двореца се влизаше само невъоръжен. Прекосиха една алея, преминаха през някаква вътрешна порта и се озоваха в комплекс от свързани постройки. Продължиха покрай тях, преминаха през един проход и се озоваха в открит двор. Изведнъж стражите се разделиха, хукнаха рязко в противоположни посоки, отнасяйки фенерите със себе си, и изчезнаха.

— Хей, какво става? — попита Маруме, извисявайки глас, пълен с изненада и негодувание.

Погълнат от мрака, дворът се превърна в лабиринт от сенки.

— Спрете! Върнете се! — извика Сано на пазачите. Ехото от бързите им стъпки заглъхна в далечината. — Нещо странно става тук… Прилича ми на капан — тримата поеха през двора предпазливо.

Сано изпита някакво особено усещане, сякаш въздухът около него затрептя едва доловимо. Кожата му настръхна; сърцето му заби учестено. Дишането му неволно се ускори, следвайки физическия ритъм на страха. Мускулите му се стегнаха, откликвайки на невидимото зловещо присъствие.

— Какво е става? — Маруме и Фукида видимо се разтрепериха очевидно под въздействие на същото необяснимо чувство. Сано усети как кръвта му запулсира бясно. На известно разстояние пред тях отвъд двора, през рехавата черна дантела на дърветата и храстите, въздухът бе обагрен от странна бледа омара. Трептенията, които се излъчваха от тази тайнствена яркост, заглушаваха всички шумове. Сано посочи натам и каза: — Каквото и да е, то е там! — и се втурна през двора, устремен към светлината.

Помощниците му се втурнаха след него с виковете:

— Не! Спрете! Пазете се!

Сано стигна до някаква стена, която се изпречи между него и странното сияние. Все още чувстваше зловещото присъствие като невидима мрежа. После чу високото стържещо дишане на някакво чудовище. Като се противеше на естествения порив да побегне, Сано приклекна и подскочи. Вкопчи се в горния ръб на стената и започна да се издърпва нагоре, като се подпираше с нозе хоросана.