Лора Роуланд - Китаноката

— Да, разбира се — съпругата на императора закима усилено.

— Да не би да се опитвате да защитите някого, като поемате вината за убийството? — настоя Сано и отправи поглед последователно към Ичиджо, Джокьоден и Томохито.

— Възмутен съм от намека ви, че бих накарал дъщеря си да се жертва, за да ме защити — възкликна Ичиджо. — Аз не съм убиец. Нито пък тя. Фактът, че говори подобни неща, означава само, че е обезумяла.

— Не съм обезумяла! Казвам истината. Аз убих Коное!

— Има начин да разберем — прекъсна я Сано. — Госпожо Асагао, нареждам ви да демонстрирате пред мен поразяващия вик!

Последва миг на стъписано мълчание. После Ичиджо възкликна надменно:

— Това е смешно! Дъщеря ми не е способна на такова нещо!

— Щом като и вие самият очевидно се съмнявате във вината й, излишно и жестоко е от ваша страна да поощрявате болните й фантазии — упрекна го Джокьоден.

Но Сано бе непреклонен:

— Е? Аз чакам.

— Но така бих могла да нараня някого… — възпротиви се немощно Асагао.

Сано стана, прекоси стаята и дръпна една от преградните стени. Навън в градината върху една част от оградата бяха накацали косове.

— Не е необходимо да използвате пълната сила на киай. Просто зашеметете тези птици.

Асагао се размърда неловко с уплашено изражение.

— Няма да се получи… Не и когато всички ме гледат…

— Не можете, нали? — подразни я Сано — Нито сега, нито когато и да било.

Тя се хвана на детинското му предизвикателство:

— Какво искате? Нали вече признах, че съм го убила. Не е ли достатъчно?

Достатъчно, за да бъде осъдена, но не и да задоволи вътрешната му потребност да разкрие истината. И въпреки това Сано трябваше да спази закона, според който самопризнанието бе законно доказателство за вина. С голяма неохота той заяви:

— В такъв случай съм длъжен да ви арестувам — по негов знак войниците тръгнаха към Асагао.

— Не! — възропта рязко Ичиджо.

Томохито скочи от подиума и се хвърли напред. Застана с разперени ръце между войниците и жена си.

— Не я доближавайте! Не можете да я отведете! Първо ще трябва да ме убиете! — детски гняв бе изкривил чертите му.

Войниците погледнаха Сано в очакване на нова заповед. Той се приближи и протегна ръка към императора.

— Такъв е законът, ваше величество. Тя избра самопризнанието.

Той не бе докоснал Томохито, но младежът отскочи, сякаш Сано го бе ударил, и изкрещя:

— Как смеете да ми посягате? — залитна и падна на задните си части.

Благородниците възкликнаха възмутено:

— Хулителство! Светотатство! — традицията забраняваше тялото на императора да докосва земята, където стъпваха обикновените хора. Ужас връхлетя Сано. По негова вина Рейко бе претърсила стаята на Асагао и ето докъде бе довело това. Вместо да спечели отново благоволението на шогуна, щеше да бъде обвинен, че е използвал непозволени средства в разследването си и е засегнал и обидил императорското семейство.

— Отведете я! — нареди той на войниците. Когато хванаха Асагао за ръцете, на лицето й се изписа истински ужас — сякаш най-после бе осъзнала последствията от поведението си. Войниците я помъкнаха към вратата. Джокьоден, Ичиджо и благородниците заобиколиха Сано.

— Това е зверство! — възкликна Джокьоден.

— Незабавно пуснете дъщеря ми! — закани се с пръст Ичиджо.

— Татко! — изкрещя Асагао. — Не им позволявай да ме отведат!

Високи нечленоразделни звуци оповестиха пристигането на принц Момозоно, който вероятно бе подслушвал отвън. Той се втурна в стаята залитайки и се хвърли към Сано, като крещеше:

— Н-не мо-ожете да от-т-тведете с-съпругата на негово в-величество!

Сано вдигна ръце, за да отбие яростните удари на принца. Настана суматоха. Насред необузданата блъсканица Асагао пищеше пронизително. Обзет от опасения, че в двореца може да избухне бунт, Сано извади меча си. Тълпата се отдръпна с ужасени викове. Асагао избухна в истеричен плач. Сано поведе хората си и пленницата вън от помещението.

— Къде я водите? — попита настоятелно десният министър. — Не можете да я оставите в градския затвор.

— Ще я охраняваме на безопасно място с необходимите удобства — отвърна Сано.

— А после?

— Ще я отведем в Едо, за да бъде съдена.

Когато Сано се прибра в имението, вечерта бавно се спускаше. В двора предаде коня си на едно момче от конюшнята и се отправи по коридора към своите стаи. Рейко сигурно изгаряше от нетърпение да чуе всички подробности, но Сано се чувстваше ужасно изморен и предпочиташе да остане сам. Освен това имаше и друга причина за нежеланието си да види Рейко.