Лора Роуланд - Китаноката

Внезапно нощта избухна в гръмовен вик, сякаш милиони гласове се бяха слели в един-единствен ужасяващ звук. Силата му събори Сано от стената. Той падна тежко на гърба си, но не обърна внимание на болката. Претърколи се по лице и сключи ръце върху главата си в опит да спре ужасния шум. Почувства как мускулите му се тресат неудържимо; сухожилията му се сгърчиха, а ушите му пулсираха от болка. Всеки нерв вибрираше; стомахът и гърдите му се тресяха. Сано осъзна, че този ужасен писък бе психичният вик, разнесъл се над Мияко в нощта, когато левият министър Коное бе намерил смъртта си. Сано изкрещя от ужас, но изобщо не можа да се чуе от кънтящия шум. Безпокоеше се за своите помощници — къде бяха, дали срещу тях убиецът бе отприщил смъртоносната сила на киай?

Въпреки агонията си Сано изпита благоговение — ставаше свидетел на най-върховния израз на майсторство в бойните изкуства! А това само затвърди вярата му в истинността на Бушидо — Пътя на воина.

Викът внезапно секна. Огромна бездна от тишина зейна в нощта. Сано въздъхна с облекчение. Ушите му все още кънтяха, болеше го цялото тяло, главата му пулсираше. С усилие застана на колене, пое дълбоко въздух и се огледа. Странната яркост беше изчезнала. Наблизо съзря две неподвижни тела, проснати на тревата.

— Маруме сан! — извика той. — Фукида сан!

За негово успокоение двамата се размърдаха и се надигнаха.

— Милостиви богове, жив ли съм? — изстена Маруме.

— Това беше киай! Киай! — въртеше глава Фукида.

Сано си даде сметка, че бяха оживели само защото бяха достатъчно далеч от източника на поразяващия вик. Състоянието им сега бе резултат само на незначителното вторично въздействие. Той каза:

— Сега поне знаем със сигурност, че Асагао не е убила Коное, защото е под ключ в ареста. Истинският убиец е на свобода.

Зад стената се разнесе бърз неравномерен ритъм на отдалечаващи се стъпки.

— Хайде! — възкликна Сано. Тримата се изкатериха по стената, прехвърлиха я и се озоваха в друг двор, осеян с тъмни постройки. — Да се разпръснем — предложи той. — Ако отново усетите трептенето, вдигнете силен шум, за да нарушите концентрацията на убиеца!

Маруме и Фукида потънаха в сенките. Сано пропълзя предпазливо напред и пред една от постройките забеляза на земята нещо тъмно. Приближи се и разпозна очертанията на просната човешка фигура, която лежеше по очи, с разперени ръце и крака. Жертвата още стискаше меч в десницата си. Тревата наоколо бе мокра от прясна кръв, във въздуха се носеха познатият метален мирис и смрадта на изпражнения. Сано обърна трупа по гръб — тялото бе странно гъвкаво, сякаш костите се бяха размекнали, и освен това прекалено топло. Видя, че лицето на мъртвия е цялото в кръв, която бе текла от носа, устата, очите и ушите. Спомни си как йорики Хошина му бе описал смъртта на Коное: „… почти всичката му кръв бе изтекла, вътрешните органи бяха разкъсани, повечето кости натрошени…“ Сано почувства как стомахът му се преобръща от отвращение и ужас.

Разнесе се тропот от стъпки. Вдигна поглед и видя, че са Маруме и Фукида.

— Не можахме да намерим убиеца — каза Маруме. После видя трупа до Сано. — Милостиви богове!

— Кой е? — попита Фукида.

Сано избърса кръвта от лицето на убития с една платнена кърпа, откривайки познати очи с тежки клепачи, сплеснат нос и тънки устни.

— Айсу!?! — каза той слисан. — Главният помощник на Янагисава?!

Маруме каза:

— Беше измет. Сигурен съм, че той хвърли върху нас онази бомба на Тютюневата улица…

— А какво е правел тук? — попита Фукида.

— Не зная, но щом той е тук, значи и Янагисава е наблизо, защото те никога не се делят… — Сано изтръпна. Явно реалността бе далеч по-различна от онова, което си бе представял. Смяташе, че Янагисава е далеч и не го застрашава, но явно дворцовият управител тайно го бе проследил дотук. Къде ли бе сега и какво ли бе замислил? Осъзна, че всъщност цялото разследване е било изфабрикувано като капан за него. Разбра също, че тази вечер тук, на тревата, мъртъв е трябвало да лежи той самият, само че убиецът го е объркал с Айсу.

В съзнанието му започна да се оформя конкретен план. Благодарение на щастливата случайност, която бе спасила живота му, и на новото, което бе научил, имаше възможност да обърне кроежите на Янагисава в своя полза. Но трябваше да действа бързо. Вдигна глава и се вслуша — долови далечни гласове. От мрака започнаха да изникват мъждиви светлини на фенери. Скоро тук щяха да се струпат хора, за да видят чия гибел е причинил поразяващият вик този път.