Лора Роуланд - Китаноката

— Няма време за приказки — отсече Сано. — Слушайте и изпълнявайте, каквото ви кажа. Фукида сан, дайте ми наметалото си — детективът се намръщи озадачен, но се подчини. Сано разпъна дрехата и покри с нея лицето на Айсу. — Ти остани с трупа. Кажи на хората в двора, че аз съм жертвата на киай.

Айсу е по-висок и по-слаб от мен, но се надявам, че кръвта и нечистотиите ще обезкуражат желаещите да погледнат по-отблизо. Ще трябва да отнесете трупа колкото се може по-скоро и да намерите начин да го скриете. После пуснете официален рапорт за смъртта ми. Пазете в тайна действителните събития от тази нощ! А ти, Маруме, ще дойдеш с мен. Трябва да се измъкнем от двореца, преди някой да ме е видял.

— Чакайте, сосакан сама — възкликна Фукида. — А какво да кажа на съпругата ви?

Въпросът почти сломи решителността на Сано. Представи си как ще се отрази на Рейко новината за неговата смърт. Да я остави да го смята за умрял, бе много по-лошо от увлечението му към чужда жена. Когато Рейко разбере истината, може никога да не му прости измамата. Но не се ли възползваше от тази възможност, може би никога нямаше да разреши случая.

— Съобщете й, че съм убит, но колкото се може по-внимателно — каза накрая Сано. — Дори тя не трябва да знае, че съм жив.

После двамата с Маруме бързо потънаха в мрака.

Докато Сано и Маруме тичешком се измъкваха от двореца, към мястото на престъплението се стичаха все повече хора. Двамата тичаха през дворове и проходи, покрай постройки и прегради, докато стигнаха до зида, който разделяше императорските покои от северната част на района на куге. Изкатериха се по стената и скочиха върху ниските стрехи на една вила. Сано се опасяваше, че обитателите може да ги чуят, но се надяваше вече да са достатъчно далеч, докато те реагират. Прескачаха от къща на къща и се прехвърляха над тесни улички. Най-накрая се покатериха върху главната дворцова стена, прехвърлиха се оттатък и тупнаха в мрака на главната улица.

— Маруме, иди при портата, през която влязохме, вземи конете и оръжията ни — нареди Сано — а след това ме изчакай две пресечки по-надолу. И внимавай да не те видят!

Детективът побърза да изпълни заповедта. Сано пое сам през пустите градски улици около двореца, покрай тъмни къщи и затворени магазини. Когато стигна мястото на срещата, Маруме вече беше и там и го чакаше с конете под един балкон.

— Как ще действаме оттук нататък? — попита помощникът.

Тъкмо Сано приключваше с обясненията за плана си, и по улицата се зададе забързана фигура. Маруме възкликна:

— Вижте, ето го, идва!

Точно както бе предрекъл Сано, йорики Хошина пое нагоре към портата на двореца. На известно разстояние го следваха група служители на реда. Щом влязоха в двореца, Сано рече:

— Да тръгваме.

Метнаха се на конете и се отправиха към полицейското управление на Мияко. Дворът му бе осветен от факли. По-рано Сано бе идвал при Хошина, тъй че знаеше къде се намира квартирата му. Сега двамата с Маруме оставиха конете си в една странична уличка и се разделиха — Маруме влезе през парадния вход, а началникът му заобиколи пълзешком откъм задната част.

Жилището на Хошина се намираше в източното крило. Точно когато Сано стигна там, се чуха шум от рязко отваряне на врата и забързани стъпки; после прозорците на квартирата на Хошина светнаха. Едрият силует на Маруме се очерта върху хартиените прегради и миг по-късно прозорците се отвориха. Сано бързо се вмъкна вътре и заедно с Маруме преминаха първо в спалнята на йорики, от там в кабинета му и накрая стигнаха до приемната. Маруме се настани на едно писалище, а Сано се притаи в сянката на един шкаф и застина в очакване на Хошина.

Смразяващият вик откъм двореца бе изтръгнал Рейко от съня. И веднага разбра какво се бе случило — инстинктът й го беше подсказал. Видя, че е сама в стаята, и изтръпна от ужас — Сано още го нямаше. Сигурно още бе в двореца. Дали бе жив и невредим?

Запали лампа и седна. Из имението се чуваха викове, тропот, суетня. Докато размишляваше срещу кого може да е бил насочен този път поразяващият вик, влезе домакинката и съобщи, че в двореца е имало ново убийство — слугите току-що донесли вестта. Но не знаели кой е убитият. Внезапен страх прониза Рейко. Когато остана сама, си каза, че не може точно Сано да е жертвата, че тя щеше да усети, ако нещо му се бе случило. Но защо не се връщаше? Или поне да изпратеше куриер да я успокои? След краткото вълнение имението отново утихна. Рейко прехвърляше през ума си стотици начини, какво да направи, за да разбере истината. Накрая отхвърли всичките. Времето се точеше мъчително бавно. После към стаята й се приближиха нечии стъпки и на вратата се почука. Рейко скочи и рязко отвори. На прага стоеше Фукида. Един поглед по измъченото му лице й бе достатъчен да разбере онова, от което се ужасяваше. Имаше чувството, че огромна черна бездна поглъща цялата светлина, топлина и радост на света.