Лора Роуланд - Якешину

— Ох, боли! — изпищя тя, падна на земята и взе да се превива. Монахините, които стояха отстрани, се втурнаха към нея. Тошико се търкаляше напред-назад с изкривено от болка лице. В един миг погледите им се срещнаха и тя намигна на Мидори едва забележимо.

Вън от себе си от радост, Мидори се втурна навън. Дърветата препречваха светлината от месечината и постройките и тя едва виждаше къде върви. Гмурна се в някакъв проход между плътни зидове, после прекоси малък горист отрязък и се озова насред открито пространство. Препъна се в един камък или паднал клон и се просна по очи на тревата. При удара в земята кинжалът излетя от ръката й и тя остана без дъх. Остана за миг зашеметена. Сърцето й блъскаше в гърдите. После се изправи, залитайки, и едва тогава си даде сметка, че изобщо не беше мислила какво ще прави, след като избяга.

Скова я нерешителност. Почувства се ужасно малка, самотна и уплашена.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, видя, че се намира в някаква градина. На фона на мастиленото небе се открояваха назъбени борове, а изкуственото езеро отразяваше бледия кръг на луната. Мидори усети мирис на изгоряло дърво и видя голям квадрат гола овъглена земя. Побиха я ледени тръпки. Тук вероятно се бе намирала къщата, която бе изгоряла заедно с Ояма, жената и малкото момче.

Мидори долови нечии бързи стъпки по окапалата шума. Приближаваха към нея. Обзе я паника и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Тя се завъртя и вдигна ръце, за да се предпази от тъмната фигура, която се бе устремила към нея. Сянката спря и прошепна:

— Аз съм!

— Ох! — Мидори усети, че краката й омекват от облекчение, когато разпозна Тошико. — Толкова се радвам да те видя. Как се добра дотук?

— Казах им, че имам спазми — обясни Тошико, — а после се престорих, че ми е по-добре. Щом урокът започна отново, успях да се измъкна незабелязано. И сега какво? — преди Мидори да си признае, че няма представа, откъм мястото на пожара се разнесе пукане. И двете трепнаха. От обгорената земя излизаше странна светлина. Тошико почти извика от суеверен страх: — Сигурно са духовете на хората, загинали тук!

Момичетата се скриха зад едно дърво. От земята щръкна ръка, стиснала фенер; после се показа цяла човешка фигура. Беше жена със сиво кимоно и дълга кърпа на главата — игуменката Джункецоин. Тя държеше фенера над голяма дупка, от която бе изпълзяла.

— Това явно е отвор към подземните тунели — радостно прошепна Мидори. Очевидно преди пожара той е водел в изгорялата къща. От тайнствения отвор се разнесе ново пукане и от дупката се изкатериха две мъжки фигури с бръснати темета. Мидори разпозна върху лъскавите им роби герба на клана Курода. Джункецоин и мъжете поеха по една от пътеките към главния двор.

— Искаш ли да погледнеш какво има в дупката? — попита Тошико.

Мидори потръпна при мисълта да се спусне долу, затова предложи да проследят игуменката и я двамата васали на даймио Курода. Тошико се съгласи и двете последваха Джункецоин и мъжете към верандата на една от по-малките зали за богослужение. През пречките на прозорците се процеждаше мъждива светлина. Мидори и Тошико се скриха зад редките храсти отстрани и видяха как самураите бръкнаха в кесиите си, отброиха известна сума в протегнатата длан на игуменката и изчезнаха във вътрешността на постройката. Момичетата изчакаха малко, после надникнаха през процепа на най-близкия прозорец. Единият от самураите бе прегърнал чисто гола монахиня с бръсната глава, а другият галеше органа на млад послушник през шафрановата му роба. Мидори ахна от изненада, а Тошико я задърпа за ръката:

— Да тръгваме! — те се промъкнаха обратно през двора до мястото на изгорялата къща. Клекнаха при ръба на дупката и надникнаха вътре. Мидори видя шахта с облицовани с дъски стени; в единия край имаше паянтова дървена стълба, която се спускаше надолу в дълбока яма. На дъното й проблясваше мъждива светлина. Чу се някакво далечно тракане. — Там има нещо. Тъмно е — изхленчи Тошико. — Страх ме е да сляза долу.

Мидори също се страхуваше, само че трябваше да бъде смела.

— Можеш да ме чакаш тук — каза тя по-уверено, отколкото беше в действителност.

— Страх ме е да остана сама…

— Тогава ще трябва да дойдеш с мен! — и тя започна да се спуска по скърцащата стълба. Мракът на шахтата я обгърна. Въздухът стана по-влажен, студен и наситен с мирис на пръст. В гърдите й се надигна панически ужас, че се намира в капан. Вкопчи се в страничните пречки на стълбата и нозете й опипом затърсиха напречните дъски на стъпалата. Стъпи на дъното и се огледа. Светлината идваше от газени лампи, окачени по гредите на тунела. Три различни прохода се събираха точно там, където бе застанала. Миг по-късно Тошико се спусна непохватно до нея. Мидори се окопити: — Хайде оттук — каза тя и тръгна напосоки. Двете поеха по единия от тунелите. Около тях се носеше шум от равномерно тракане. От специални дупки в тавана нахлуваше въздух, изпълнен с острия мирис на риба и кисели репички. От двете страни на тунела имаше стаи. Мидори надникна през отворената врата на една от тях и видя струпани до тавана керамични съдове. В следващата имаше чували с ориз, а в третата — варели с вода. — Това трябва да са провизиите, които видяхме да пренасят в храма — каза тя. Ниската температура благоприятстваше за съхраняването на храните, но тя не разбираше защо от сектата трябваше да складират тук толкова много запаси.