Лора Роуланд - Якешину

Мидори получи своята порция и осъзна, че изпитва глад, но се страхуваше, че в храната има отрова. Искаше ли да запази мисълта си бистра, трябваше да погладува.

— Ако няма да я ядеш, може ли да ти я взема? — долови тя нечий шепот.

Мидори вдигна поглед и видя Тошико, коленичила до леглото й. Изглеждаше сънена; и тя беше все още с дългите си коси. Мидори забеляза, че всички по-хубави момичета не са с обръснати глави. Разтревожена за безопасността на новата си приятелка, Мидори прошепна напрегнато:

— Не, не бива! Може да е опасно!

— Опасно ли? — намръщи се Тошико. — Какво говориш?

Монахинята патрулираше по пътеките, а Мидори нямаше желание да узнае какво е наказанието за нарушаване на разпоредбите.

— Ще ти обясня веднага щом мога — после любопитството й надделя над предпазливостта. — Какво ти обеща Анраку?

Тошико така и не можа да й отговори, защото монахинята поведе всички навън към тоалетните, за да се умият. После се отправиха към главната зала за богослужение. Дворът наоколо бе пълен с монахини и свещеници, които внасяха вътре чували с ориз, въглища и дърва, варели с масло, бъчви с кисели зеленчуци и сушена риба. Мидори се почуди за какво са им толкова много провизии. Не видя наоколо никакви поклонници и усети, че я прониза страх. „Черният лотос“ наистина бе затворил врати за външния свят!

В главната зала групата й се присъедини към няколко монаси и монахини, които бяха коленичили на пода. Един възрастен свещеник им даваше тон в припяването. Мидори се настани до Тошико и зареди монотонната молитва. Днес залата изглеждаше различна. Огледалата бяха закрити със завеси, а на олтара горяха само няколко свещи. Свела глава, Мидори смушка Тошико.

— „Черният лотос“ е много опасен — прошепна тя. — Убива хора. Скоро ще се случи нещо лошо…

— Откъде знаеш? — прошепна в отговор Тошико. Мисълта да й разкрие коя е в действителност и с каква цел е тук, я плашеше, но не можеше да очаква Тошико да й повярва, ако самата тя не се отнесеше с доверие към нея. Затова каза:

— Аз съм Ниу Мидори, събирам тайно информация за сосакан сама. Тук съм, за да разбера какво става. Веднага щом си изпълня задачата, се махам. Мисля, че трябва да дойдеш с мен, защото, ако останеш, може да пострадаш.

Тошико й хвърли уплашен поглед, както продължаваха да припяват молитви.

— Добре. Какво ще правим?

— Аз ще се измъкна по-късно и ще огледам на: около — отвърна Мидори. — После ще се върна, за да те взема.

Накрая привършиха с молитвите и монахинята отведе групата до една постройка, където се помещаваше работилница за молитвеници. Двете с Тошико бяха пратени да режат вече отпечатаните молитви на ивици. Двама свещеници обикаляха из помещението и надзираваха работата. Мидори изчака, докато свещениците се захванаха с нещо в отсрещния край, и се промъкна към вратата.

— Къде отиваш? — разнесе се настоятелен женски глас.

Тя се стресна, озърна се и видя една монахиня, която я наблюдаваше втренчено от масата за печатане. Свещениците тутакси тръгнаха към Мидори.

— До тоалетната — излъга тя, със закъснение осъзнала, че тук всеки следи всекиго. — Иди с нея — нареди свещеникът на монахинята.

По пътя до тоалетната и обратно монахинята нито за миг не я изпусна от поглед. Както работеше до Тошико, Мидори прошепна:

— Трябва да ми помогнеш да се измъкна.

Тошико прокарваше ножа си между редовете изпечатани йероглифи.

— Добре. Ще направя нещо да им отвлека вниманието. Нека изчакаме удобен момент. Имай търпение и ме наблюдавай. Когато ти намигна, хукваш.

Мидори изпита искрена радост, че се бе доверила на Тошико.

— Не бива да оставяме Хару в затвора — каза Рейко на Сано. Беше късен следобед и те пътуваха през Нихонбаши към замъка Едо. Рейко се возеше в своя паланкин, а Сано яздеше отстрани до отворения прозорец. Хирата и детективите се движеха отпред.

— Хару ще се оправи — отвърна Сано. — Двамата пазачи, които поставих пред вратата на килията й, ще я охраняват, а доктор Ито ще се погрижи за раните й. Предупредих началника на затвора, че ще го понижа, ако допусне още някой да й причини зло. Двамата виновници бяха наказани. Няма да я тормозят повече.

— А третият? — попита подигравателно Рейко и му разказа какво е научила от Хару.

— Били са само двама — възрази й Сано, докато шествието забавяше ход на път към едно открито тържище.

Рейко долови убедеността в тона на Сано и се приготви за нов спор.

— Хару каза, че са били трима.