Лора Роуланд - Якешину

— Анраку… — гласът на Хару заглъхна печален и самотен. — Анраку ме изостави…

— Какво е замислила сектата? — попита Рейко припряно. — Висшият свещеник ли се разпореди за нападенията в Шинагава? Кани ли се да направи нещо по-опасно?

— Не — възпротиви се немощно Хару. — Той е добър. Прекрасен. Аз го обичам. Мислех, че и той ме обича.

Тя затвори очи, сякаш разговорът я бе изтощил, и Рейко видя как я обгърна булото на съня. Беше сигурна, че Хару знае повече, отколкото й позволяваше да каже криворазбраното чувство за вярност. Нима Анраку бе обаял и момичето, както бе правил с толкова свои съмишленици? Възможно ли бе Хару да е замесена в кроежите му? От хладния допир на подозрението Рейко потръпна. А може би Сано бе прав за девойката? Обърна се пак към нея:

— Хару! Ако ми кажеш…

Но момичето вече спеше, а дишането й бе бавно и равномерно. Клепачите й потрепваха и в един момент от полуотворените й устни се изтръгна стенание. Тя каза:

— Не знаех, че е там…

— Кой? — попита Рейко слисана.

— Сияен Дух — промърмори Хару. Очите й оставаха затворени; очевидно говореше в съня си. — Момченцето на Чие…

— Чие е имала дете на име Сияен Дух? — Рейко се запита дали това беше истина или плод на неспокойния сън на Хару.

Под завивката Хару се сгърчи.

— Не съм искала да му се случи нищо лошо — изплака тя. — Той не трябваше да е там. Беше нещастен случай!

— Къде? — мрачното предчувствие на Рейко изкристализира в твърда увереност.

— … в онази къща — отвърна Хару. После въздъхна и неспокойните й движения секнаха. Потъна в дълбок сън, докато Рейко я наблюдаваше с ужас. Думите на Хару прозвучаха така, сякаш тя бе подпалила къщата и сега съжаляваше, че по случайност бе изгорила в нея и детето, защото не е знаела, че то е вътре.

Рейко изтръпна от връхлетялото я чувство за вина. Значи се бе лъгала? Всичките й съмнения по отношение на Хару се възродиха, защото в съня си Хару бе признала вината, която в будно състояние съзнанието й отказваше да си припомни.

Ами ако думите на момичето имаха и друго, скрито тълкувание? Ако това, което бе казала, бе в резултат от побоя или от лекарството, което й бе дал доктор Ито? Така или иначе, едно нещо беше сигурно: не можеше да каже на Сано за бълнуването на Хару, защото това щеше да засили убеждението му във вината й, което означаваше, че престъпленията на „Черният лотос“ никога нямаше да бъдат разкрити!

Мидори се събуди замаяна и немощна. Долови далечно монотонно припяване. Болеше я главата; устата й бе пресъхнала, гадеше й се. Завъртя се на другата страна и отвори очи. Лежеше върху футон в голяма стая, осветена от снопове слънчева светлина, които проникваха през закритите с решетки прозорци. Наоколо в подредени в редици легла спяха и други жени. Мидори се смръщи озадачена. Кои бяха те? Къде се намираше? После изведнъж си спомни, че сигурно все още е в метоха на „Черният лотос“ и че жените в стаята са послушници също като нея. Мъглата в съзнанието й се вдигна и тя си спомни с ужас церемонията по посвещаването.

Бе изпитала наслада, докато онзи мъж я докосваше, защото си мислеше, че е Хирата! Не можеше да повярва, че се бе държала тъй непристойно. Сигурно в тамяна имаше някакъв опиат, иначе защо ще си губи разсъдъка! А кръвта на Анраку вероятно съдържаше някакво приспивателно, защото Мидори не можеше да си спомни какво се бе случило, след като я преглътна.

Сега забеляза, че спящите жени са облечени в сиви роби, а не в белите, които носеха предишната нощ. Някои от тях изобщо нямаха коса — главите им бяха обръснати до голо. Сърцето на Мидори се сви, когато си спомни, че те всички вече бяха монахини. Ръката й се устреми към собствената й глава. Усети дългите копринени коси и въздъхна с облекчение, макар че се почуди защо я бяха пощадили. Огледа се и видя, че тя също е облечена в сива роба. Някой бе сменил одеждите й, докато е спяла. В гърдите й се надигнаха мъка и срам. Мислеше се за толкова умен шпионин, а бе победена от „Черният лотос“.

Една монахиня мина по тясната пътека между леглата и извика.

— Ставайте! Време е да започнете новия си живот! — с ропот и прозевки новите монахини се размърдаха. Мидори седна в леглото и потръпна, усещайки, че й се завива свят. Раздадоха им купички с горещ чай и оризова каша. — Никакви приказки! — нареди монахинята.