Лора Роуланд - Якешину

— Трябва да разпитаме целия персонал на затвора — каза Сано на Хирата. — Събери ги отвън.

Хирата тръгна. Двама пазачи внесоха чисти с парцали и съд с гореща вода. Придружаваше ги ос възрастен мъж със строго лице и бели коси. Беше облечен в тъмносиня престилка на лекар и носеше дървено сандъче.

— Добро утро, Сано сан — поздрави той.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Ито — каза Сано. — Моля, позволете ми да ви представя съпругата си.

Рейко и доктор Ито си размениха поклони, като се огледаха с взаимен интерес.

— Чест е за мен да се запозная с вас — каза Рейко.

— За мен е чест — отвърна Ито искрено. Видя Хару и тревога вдълба още повече бръчките, набраздили челото му. — Това ли е пациентката? — Хару се дръпна от него, изплака и се сгуши в Рейко.

— Не се страхувай — успокои я тя. — Докторът ще ти помогне да се почувстваш по-добре — тя отправи хладен поглед към Сано, намеквайки, че Хару има нужда от уединение. Сано се сбогува с доктор Ито и излезе от килията, като плътно затвори вратата след себе си.

В главния двор на затвора той се присъедини към Хирата, който бе събрал стотината мъже, съставляващи персонала на затвора Едо. Самураите стояха на едната страна, а редовите стражи, подбирани главно измежду дребните престъпници, се бяха скупчили на другата страна. За да се отличават, бяха с късо подстригани коси и сини памучни кимона. Встрани от всички бяха коленичили ета. При появата на сосакан събралите се поклониха, свеждайки глава.

— Кой беше дежурен в женското крило снощи? — попита Сано. От редиците на стражите се отделиха трима мъже и излязоха напред. — Вие ли намерихте Хару?

— Да, господарю — отвърнаха в хор пазачите.

— Знаете ли кой я е нападнал? — те поклатиха глава, но Сано видя, че помръдват неловко крака. Разбра, че искат да прикрият колегите си. Той тръгна покрай редиците на стражите, оглеждайки ги внимателно, докато един от тях привлече погледа му. Беше минал двайсетте, имаше очи като цепки под ниско чело. Докато другите мъже носеха износени и избелели закърпени кимона, индиговата тъкан на неговата дреха бе тъмна и нова. — Ти къде беше снощи? — попита го Сано.

— Спях в казармите — пазачът стоеше с ръце, събрани зад гърба.

Сано ги издърпа и внимателно ги огледа. По китките му личаха пресни кървави резки.

— Откъде са?

— Играх си с една котка — измърмори пазачът, дърпайки ръце от Сано.

— Котка на име Хару? — под напора на внезапно предчувствие, Сано вдигна полите на кимоното на пазача. Отдолу се показа мръсна препаска, покрита с ръждиви петна от кръв — мъжът беше сменил горните си дрехи след нападението над Хару, но не и бельото си. Обзе го негодувание. — Кои са съучастниците ти? — попита настоятелно той.

Нататък по редицата един пазач побягна към портата. Хирата и още двама детективи се втурнаха след него и го заловиха. Събориха го и го притиснаха към земята. Сано се приближи до пленника, който лежеше по лице, докато детективите го държаха. Васалът посочи драскотините по ръцете му. Сано се обърна към пазача:

— Защо насилихте Хару?

— За да се позабавляваме…

— Кой бе третият съучастник?

— Нямаше друг. Бяхме само двамата.

В това време Рейко помогна на доктор Ито да съблече Хару и да я измие. Ученият намаза с лековит мехлем раните й, превърза ги и й даде отвара от билки за подсилване и опиум за облекчаване на болката. Обеща пак да се отбие и си тръгна. Сега Хару лежеше върху нова слама, облечена в чиста роба и завита с одеяло. Рейко седеше до нея.

— Имаш ли някаква представа, кои бяха нападателите ти? — попита Рейко.

Осеяното със синини лице на Хару се отпусна, когато успокоителното започна да действа. Тя отвърна с тих, сънлив глас:

— Единият искаше от мен на процеса да призная, че съм убила онези хора и съм подпалила къщата. Каза, че ако не го сторя, ще ме мъчи още повече, а после ще ме убие.

— А кой беше?

— Не знам…

Рейко смяташе, че в „Черният лотос“ са взели решение да прекратят завинаги разследването на сектата, като накарат Хару да направи самопризнание. Щом толкова държаха да я пратят на сигурна смърт, явно тя знаеше твърде много за тайните дела на сектата.

— Хару сан — заговори нежно Рейко, — трябва да ми разкажеш какво си видяла и чула, докато си живяла в храма на „Черният лотос“! Кажи ми, ако знаеш нещо за разни подземни помещения и тунели, за послушници, морени с глад, затвор, изтезания, убийства… — Хару завъртя глава от една страна на друга. Тревожност сгърчи съненото й лице. Рейко смяташе, че знае причината за страха на момичето. — Хару, знам, че висшият свещеник Анраку те е приел в храма и ти се чувстваш задължена към него, но ако искаш да се спасиш, трябва да ми кажеш истината…