Лора Роуланд - Якешину

Свещениците се подчиниха и го последваха в тъмната пещера зад вратата, откъдето Мидори ги чу да обсъждат количеството на бомбите и района, който биха могли да разрушат. Едва тогава схвана смисъла на онова, което виждаше тази нощ, и потръпна от ужас.

— „Черният лотос“ се подготвя за война и обсада! — прошепна възбудено Мидори. — Трябва да се върнем горе и да предупредим хората! — обърна се към своята приятелка… и установи, че говори на празното пространство. — Тошико? — възкликна тя. — Къде си?

Момичето беше изчезнало. Мидори с усилие потисна паниката си; не беше сигурна, че може да се добере догоре сама, а и дори да успееше, беше изключено да остави Тошико в това ужасно място. Обзета от страх, дали ще намери приятелката си, се втурна надолу по тунела. Срещу нея се устремиха група свещеници, които се разкрещяха:

— Ето я шпионката! Хванете я!

Ужасена, Мидори хукна обратно, но насред прохода бяха застанали две фигури, които й препречваха пътя за бягство. Тя се спря, скована от тревога, защото разпозна Анраку и Тошико.

— Колко жалко! — Анраку поклати глава, като я гледаше с искрено съжаление. — Ти имаше прекрасно бъдеще с мен, но със съжаление трябва да отбележа, че предателството ти вече е променило съдбата ти. Онези, които се противопоставят на „Черният лотос“, трябва да бъдат наказани!

Обзе я ужас. Мидори усети, че й призлява; освен това я налегнаха угризения.

— Съжалявам, че те замесих във всичко това — рече тя на Тошико.

Само че Тошико изобщо не изглеждаше уплашена. На лицето й се появи самодоволна усмивка. Анраку сведе към нея изпълнен с благосклонност поглед и едва тогава Мидори с ужас проумя станалото.

— Тази сутрин ти ме попита какво ми е обещал Анраку сан — каза Тошико. — Когато се присъединих към „Черният лотос“ миналата година, той ми каза, че задачата в живота ми е да разкривам враговете му и че ако се справя добре, той ще ме възнагради с охолен живот в новото си царство…

Мидори твърде късно си даде сметка за предупредителните сигнали: колко лесно Тошико се бе сприятелила с нея, колко спокойно бе приела плановете й и се бе измъкнала от упражненията по бойна техника, за да я придружи дотук…

Свещениците я сграбчиха и я повлякоха навътре в тунела. В този миг тя горко съжали за наивността си. Без съмнение щеше да заплати за нея с живота си.

Рейко се събуди и седна в леглото си. От нападението в Нихонбаши бяха изминали цяла вечер и цяла нощ, но в ушите й още кънтяха виковете и звънът на оръжията. Тя отново се разтресе от ужас, като си спомни какво се бе случило и какво последва, когато се прибраха у дома.

Тъй като носачите на паланкина й до един бяха загинали в битката, Рейко пристигна в замъка Едо на кон. Сано държеше юздите и яздеше до нея. Тя си мислеше, че нападението не й се е отразило особено, но когато седна със Сано в гостната, усети, че целият й свят рухва, и се разплака.

— Вероятно вече не се съмняваш колко опасна е сектата „Черният лотос“ — каза през сълзи тя.

— Да — отвърна Сано. — А също и Хару. Убеден съм, че палежът и убийствата са били нейният принос към плана на „Черният лотос“, какъвто и да е той. Но нека сега не говорим за това. Разстроена си.

После той внимателно я сложи да си легне и остана до нея, докато тя се унесе в неспокоен сън. Сега Рейко пое дълбоко въздух, прогонвайки тягостното чувство. Не се ли овладееше, нямаше да успее да предаде „Черният лотос“ в ръцете на правосъдието. Опита се да забрави съня си за Хару и всичко, за което той загатваше. Изми се, облече се и се насили да глътне малко чай и оризова каша. Нахрани Масахиро и после отиде в двореца. Намери Кейшо в покоите й във вътрешното крило. Майката на шогуна точно закусваше.

— Дойдох да видя Мидори — каза Рейко.

— Няма я — сърбайки рибен бульон, Кейшо я погледна изненадана. — Мислех, че е у вас.

— Този път не е — отвърна Рейко. — Не съм я виждала от онзи ден вечерта.

— Но тя ми каза, че имала някаква важна работа, и аз й дадох почивка — отвърна Кейшо. — Тръгна рано сутринта преди няколко дни — Кейшо се обърна към прислужничките си. — Мидори сан не се е върнала, нали? — жените поклатиха глава. Кейшо продължи със заядливо неодобрение: — Не ми е приятно, че отсъства толкоз, а и на една порядъчна млада жена не й е работа да остава навън цяла нощ. Кой я знае къде се шляе… Ако я откриеш, кажи й веднага да се връща тук.