Лора Роуланд - Якешину

Тошико трепна и се взря във вътрешността на тунела; погледът й бе напрегнат и уплашен.

— Някой идва!

Мидори долови глухи стъпки. Мушна се в стаята с варелите и дръпна Тошико със себе си. Проследиха с поглед как шестима свещеници ги подминаха забързани. После продължиха нататък по коридора.

— Къде отиваме? — попита шепнешком Тошико.

— Мисля да следваме шума… Колкото повече навлизаха в подземния комплекс, толкова повече се засилваше неясното тракане. Минаха покрай нови помещения с провизии; в други имаше подредени покрай стените дюшеци, натрупани един върху друг на широки рафтове. На определени места тунелът се разклоняваше. В средата на едно от тях към повърхността на земята се издигаше шахта. По стълбата отгоре слязоха четири монахини. Мидори и Тошико отскочиха назад в тунела точно навреме, за да се скрият.

— Хайде да се връщаме! — прошепна умолително Тошико.

— Не още.

Тракането се усилваше и скоро се превърна в оглушителен шум, от който всичко наоколо вибрираше. Изведнъж двете се натъкнаха на голяма кухина. В нея Мидори видя нещо като гигантска машина, съставена от духало с нагънати платнени тръби, дървени колелета и отвесен железен канал, широк колкото дървесен ствол, минаващ през тавана. Десет мускулести свещеници помпаха духалото и въртяха дръжките.

Двете с Тошико се промъкнаха покрай машината. Завиха зад един ъгъл и внезапно се озоваха пред коридор, в дъното на който мъже и жени с бръснати глави размахваха кирки, изправяха греди и изнасяха вече изкопаната пръст нагоре по една шахта. Прокарваха нови тунели. Дрехите им бяха потънали в пот и кал. Глезените им бяха оковани с железни вериги. През облаци прахоляк припламваха факли. Свещеници, въоръжени със сопи, крачеха напред-назад и налагаха работниците, които спираха да си поемат дъх.

— Мисля, че видях достатъчно — каза Мидори, установила с ужас, че приказките на Рейко за роби в храма се напълно верни. — Да се връщаме.

Забързана обратно през тунелите, тя се стараеше да вървят по пътя, по който бяха дошли, но очевидно бе сгрешила някъде, защото изведнъж се озоваха на непознато място. Тук проходът вонеше на развалена риба. Мидори долови странни стържещи звуци, които идваха от едно помещение наблизо. Тя направи знак на Тошико да остане на място, промъкна се до вратата и надникна вътре. Пред дълга маса до стената седеше някакъв мъж и пишеше. Беше доктор Мива.

Мидори усети, че стомахът й се свива от страх; огледа се и установи, че помещението представлява нещо като лаборатория, обзаведена с непозната за нея апаратура. Една монахиня вадеше малки умрели риби от леген с вода и ги пускаше в глинено гърне. Втора монахиня чукаше рибата с остър сатър, а две други прецеждаха лигавата каша през парчета плат и събираха течността в буркани. Мидори разпозна рибата — беше фугу. Знаеше се, че е отровна, а продажбата й — незаконна. Какво ли се канеха да правят с извлека от нея?

Внезапно Тошико ахна и сграбчи Мидори за ръката. Разнесоха се стъпки, които все повече приближаваха. Момичетата бързо свиха зад един ъгъл, надникнаха предпазливо от там и видяха трима свещеници да пресичат разклонението на двайсетина крачки от тях. Първият беше Анраку. Другите двама носеха фенери. Мидори си спомни церемонията и бездънните очи на висшия свещеник, хипнотичния му глас и вълнуващия му допир. Искаше да побегне, но в този миг Тошико рече:

— Да го проследим! — и бързо пое след Анраку. Внезапно зад един ъгъл изникнаха група монахини и тръгнаха право срещу тях.

Тошико отстъпи назад, но Мидори я дръпна и й нареди шепнешком:

— Продължавай. Дръж се така, все едно си една от тях.

Монахините отминаха с вежливи поклони, на които Мидори и Тошико отвърнаха, свеждайки глава. Пред тях Анраку и свещениците влязоха в някакво помещение. Мидори и Тошико се сгушиха и близо до вратата.

— Колко? — попита Анраку.

— Достатъчно, за да въоръжим всички обитатели на храма, както и последователите ни навън.

— Отлично!

Мидори надзърна през вратата. Анраку и свещениците бяха застанали с гръб към нея в просторна пещера. Заобикаляше ги странно сияние — на светлината от фенерите край тях проблясваха стоманените остриета на хиляди мечове, копия, кинжали и пики. Гледката я удиви. Тук вероятно имаше повече оръжия, отколкото в замъка Едо. Анраку отиде до обкованата с желязо врата в дъното на помещението.

— Оставете фенерите тук. Не искаме да възпламеним барутните бомби, преди да е дошъл уреченият час.