Лора Роуланд - Якешину

С тънък и треперещ глас Мидори разказа своята измислена история, след което добави:

— Искам да посветя живота си на религията…

— Какво си донесла? — попита Джункецоин. С елегантната си роба и с изваяните си черти тя бе красива, но и някак зловеща.

— Кимоно — запъвайки се, отвърна Мидори. — Подарък за храма, като плата за храната ми.

Една от монахините отнесе вързопа при подиума. Джункецоин разгърна бледозелената копринена дреха на блестящи бронзови феникси.

— Много е хубава — каза тя и я остави отстрани до себе си.

Мидори съжали, че й се бе наложило да жертва любимото си, най-скъпо кимоно, но поне беше за добра кауза.

— Поднеси ни чай — нареди й Кумаширо. Близо до подиума имаше поднос с чайник и чашки. Годините служба като придворна дама я бяха научили да се подчинява на заповеди. Тя сипа чая с неуверени движения. Докато поднасяше чаша на Кумаширо, част от течността се разля и измокри робата му. — Глупаво непохватно момиче! — изкрещя той.

— Съжалявам! — ужасена, Мидори падна на колене и отстъпи назад. — Моля да ме извините!

Почувства се покрусена, че се бе изложила пред толкова много хора. Сега вече със сигурност щяха да я изхвърлят.

— Няма нищо. Върни се на мястото си — овладя се свещеникът. — Сега ще ти задаваме въпроси, а ти трябва да отговаряш честно.

Мидори коленичи под фенера. Като дете никога не бе демонстрирала кой знае какви способности в учението. Ами ако сега не се сети за правилния отговор?

— Представи си, че вървиш сама из Едо и се загубиш — каза Кумаширо. — Какво ще направиш?

Подобна ситуация бе непозната за Мидори — тя никога не бе вървяла сама из града, защото това бе недопустимо за младите жени от нейната класа. Никога не се беше губила и затова не си бе правила труда да мисли как би постъпила, ако я сполети такава беда. Обзе я паника. Бързо, бързо, какво трябва да каже?

— Ами аз… — запъна се тя. — Аз… ще помоля някой да ми помогне — и се наруга мислено за глупостта си. По лицата, които я наблюдаваха, не забеляза никаква реакция.

— Как ще разделиш три златни монети между себе си и още някой? — попита Кумаширо.

Завладя я паника, но тя много добре знаеше, че не може да раздели три неща по равно между двама души. Знаеше, освен това, че вежливостта изисква да оставиш личните си интереси на заден план.

— Ще дам двете монети на другия човек и ще задържа една за себе си — отвърна и после се сети, и че би могла да размени златните монети за медени и да раздели тях. О, никога нямаше да влезе в манастира по този начин!

— Ако някой по-възрастен, по-мъдър, по-силен и по-висш по ранг от теб ти заповяда нещо, какво ще сториш? — попита Кумаширо.

Мидори си отдъхна с облекчение. Това бе твърде лесен въпрос за момиче, възпитано да уважава авторитета.

— Ще се подчиня, разбира се.

— Ами ако ти нареди да направиш нещо, което не желаеш?

— Мое задължение е да се подчиня — отвърна Мидори.

— Ами ако според теб това нещо е лошо?

Мидори се намръщи, поколеба се. Накрая пророни:

— Ще се подчиня, защото човекът с по-висок ранг знае по-добре от мен кое е правилно и кое — не.

— А ако ти нареди да направиш нещо против закона?

Мидори плувна в пот, макар че ръцете и краката й бяха като буци лед. Едва ли би трябвало да каже, че ще наруши закона; но пък и не искаше сектата да смята, че е готова да се опълчи срещу властта.

— Отговаряй! — заповяда й игуменката Джункецоин.

— Ще се подчиня — отвърна Мидори колебливо, като се надяваше, че е избрала по-малката от двете злини.

— Ще се подчиниш ли, ако ти заповядат да нараниш някого? — попита Кумаширо.

Как точно? Мидори се замисли трескаво, объркана и притеснена, но се побоя да попита. Може би ако кажеше „Не“, предишните й отговори щяха да прозвучат неискрено.

— Да… — отговорът й прозвуча съвсем тихо.

Джункецоин продължи с въпросите.

— Близка ли си с родителите си?

Синовната почит изискваше Мидори да прояви любяща привързаност към своите родители. Но истинската й майка бе починала отдавна, а баща й, владетелят Ниу, прекарваше по-голямата част от времето си в провинциалното яшики, имение, тъй че Мидори го виждаше твърде рядко. Ако излъжеше, може би щяха да я усетят.

— Не — отвърна тя с неохота и сведе очи. Лицата срещу нея останаха безизразни.

— Ако родителите ти се нуждаят от помощта ти, ще се чувстваш ли длъжна да се върнеш вкъщи? — попита игуменката Джункецоин.

Даймио Ниу бе вече твърде стар и болен, но Мидори не смяташе, че може да му помогне по някакъв начин. Затова отвърна: