Лора Роуланд - Якешину

Хирата беше прав, призна си Сано, кимайки с неохота. Погледна към Рейко и каза:

— Добре, утре ще отида на съвещанието…

— Наистина ли? — възкликна тя. Изглеждаше така, сякаш искаше да попита защо, но се страхуваше, че въпросът може да го накара да промени решението си. Лицето й засия в онази прекрасна лъчезарна усмивка, която толкова отдавна му липсваше: — Благодаря ти! — каза и се поклони.

— С Хирата имаме работа — заяви Сано и двамата с васала му излязоха от стаята.

Рейко усети изведнъж прилив на надежда:

— Не всичко е загубено! — рече тя. — Щом съпругът ми си поговори с Фугатами, и сам ще стигне до моята гледна точка — и се засмя въодушевена. Светът изведнъж й се стори прекрасен. — И скоро ще докажем, че истинският виновник е „Черният лотос“!

Мидори въздъхна.

— Ще ми се и аз да имах някаква надежда. Мисля, че никога няма да означавам за Хирата онова, което той означава за мен. Само да го беше видяла как флиртуваше с Охана току-що — гласът й трепереше, а в очите й блестяха сълзи. Рейко я прегърна, за да я утеши.

— А какво стана с плана ти да си даваш вид, че вече ти е безразличен? Нужно е време, за да има резултат. Много бързаш.

— Няма смисъл — отвърна мрачно Мидори. — Не мога да бъда друга. Да не говорим, че изобщо не мога да го заблудя. Когато отидох в кухнята, той се засмя и ме попита: „Защо се мъчиш толкова да се правиш на надменна? Нали знам, че ме харесваш?“

Мидори потъна в печален размисъл, а Рейко отново насочи мисълта си към разследването.

— Колко важно е сега да говоря пак с Благочестива Истина! Но Фугатами смята, че той вече не е между живите. Твърди, че сектата премахва всеки, който се опита да свидетелства срещу нея. Без човек отвътре може никога да не намерим сигурни доказателства за престъпленията на „Черният лотос“… Ех, да можех да намеря начин да разбера какво става вътре в храма!

— Аз бих могла да отида там и да опитам…

— Какво? — Рейко се втренчи в Мидори. — Ти?

— Че защо не? Това би решило както твоя, така и моя проблем… Ще се повъртя из храма, ще наблюдавам монахините и свещениците. Ако видя, че стават някакви лоши неща, сосакан сама ще бъде принуден да действа, както ти искаш…

— Съжалявам, но не мога да те намесвам — заяви Рейко твърдо. — „Черният лотос“ е твърде опасен. Отвличат хора, тровят ги, изтезават ги и ги убиват. Хванат ли те да ги шпионираш, нямаш представа, какво могат да ти сторят!

— Но аз ще внимавам. Няма да им позволя да ме хванат! — безутешността на Мидори отстъпи пред внезапно избликналата в нея смелост и увереност.

— Съпругът ми никога не би го допуснал — поклати глава Рейко, за да не се издаде, че според нея Мидори не би се справила с такава задача.

— Не е необходимо да научава, преди да съм си свършила работата — възрази й Мидори.

— Хирата ще се ядоса, ако разбере, че правиш нещо, което би заслужило неодобрението на господаря му…

— Не стигнах доникъде с Хирата, като се правех на красива и недостъпна, тъй че какво толкова имам да губя?

— Живота си — отвърна Рейко.

Лицето на Мидори помръкна от обида.

— Смяташ, че от мен няма да излезе добър шпионин, нали? — гласът й секна, очите й се напълниха със сълзи. — Мислиш ме за глупачка.

— Нищо подобно — побърза да я увери Рейко.

— Тогава ме остави да разузная какво се върши в „Черният лотос“!

Рейко се сблъскваше със сериозна дилема. Отказът й щеше да обиди Мидори и да разруши приятелството им; съгласието й можеше да изложи приятелката й на смъртна опасност. И все пак тя много добре си даваше сметка, какво бе преимуществото да наеме Мидори за свой агент. Тя изглеждаше тъй безобидна и обикновена; в „Черният лотос“ никога нямаше да се усъмнят в нея, камо ли да я заподозрат в шпионска дейност…

Здравият разум и тревогата за Мидори надделяха над желанието й да научи какво се случваше зад стените на храма.

— Мидори, трябва да ми обещаеш, че няма да се доближаваш до храма или до когото и да било от сектата! — заяви Рейко строго.

Девойката се съгласи и Рейко й разказа всичко, което знаеше за сектата и за нейните членове.

Ясно есенно небе бе извило снага над замъка Зоджо. Утринното слънце позлатяваше листата по върховете на дърветата, които се къпеха в жълти и червени багри. Топлото време бе довело тълпи от поклонници и когато слезе от паланкина, който я бе довел тук от замъка Едо, Мидори се изгуби сред пъстрото гъмжило. Мина през портите на храма „Черният лотос“ напрегната, но и въодушевена, стиснала в ръце издутия вързоп, който беше донесла. После спря за момент и се огледа.