Нора Робъртс - Опасен огън

— Каква невероятна жена си, Джоувилет — прошепна. — Една изненада след друга.

Джоу се чувстваше изумително. По-жива от всякога. Тялото й тръпнеше, пламтеше от нови усещания. Усмихна му се.

— Не зная как се казвате.

Мъжът се разсмя и хвана двете й ръце. Преди да проговори, наблизо се разнесе хрипкавият глас на Дафи.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна с обичайния си бодро шеговит тон. — Не знаех, че вие двамата сте се видели. Джоу вече разведе ли ви наоколо? — Стигна до тях и я стисна за рамото. — Знаех си, че мога да разчитам на теб, рожбо. — Тя го зяпна озадачено, но той продължи в скороговорка, преди да бе успяла да попита нещо. — Да, уважаеми господине, това малко момиченце изпълнява потресаващ номер, нали? Страхотна хватка има. А цирка познава като петте си пръста. Родена е и пораснала в него. — Джоу разбра, че Дафи се бе впуснал в поредната си сладкодумна реч и нищо не можеше да го спре. — Така е, господине, каквито и въпроси да имате, просто се обърнете към нашата Джоу и тя ще ви отговори. Аз, разбира се, също винаги съм на наше разположение. Мога да ви разправя всичко за счетоводните книжа и сметките, за договорите и тем подобни, само кажете.

Дафи изпухтя два пъти с пурата, а Джоу усети първите пристъпи на безпокойство.

Какви ги дрънкаше Дафи за сметки и договори? Премести поглед към мъжа, който още държеше ръцете й своите. Той самият слушаше Дафи с непринудена, развеселена усмивка.

— Счетоводител ли сте? — попита го объркана тя.

Дафи се разсмя и я погали по главата.

— Знаеш, че господин Прескот е адвокат, Джоу. Гледай да не си изпуснеш реда.

Той им кимна свойски и се отдалечи по посока на Голямата шатра, откъдето долиташе шум и врява.

Външно почти неуловимо Джоу цялата се бе стегнала от така ненадейната, безцеремонно поднесена от Дафи новина, ала Кийн го усети. Свъси вежди и я изгледа продължително.

— Сега знаеш как се казвам.

— Да — цялата живителна топлина я беше напуснала. Гласът й беше студен като кръвта във вените. — Ще пуснете ли ръцете ми, господин Прескот?

След кратко колебание Кийн сведе глава и се подчини. Тя бързо пъхна ръцете си в джобовете на дрехата.

— Не бяхме ли стигнали в отношенията си до етапа да си говорим на „ти“, Джоу?

— Уверявам ви, господин Прескот, че ако имах представа кой сте, нямаше да се стигне до никакви отношения.

Думите бяха изречени с твърдо, хладно високомерие. Но отвътре, макар да се мъчеше да не им се поддава, я разкъсваше гняв, унижение, чувството, че е измамена. Цялото удоволствие от вечерта бе погубено. Целувката, която й създаде усещането за възвишеност и жизнена сила, сега й се струваше евтина и долнопробна. Не, няма да разговаря с него на „ти“, зарече се тя. За нищо на света нямаше да го нарича по име.

— Извинете, трябва да се приготвя за излизането.

— Защо е тази промяна? — задържа я отново той за ръката. — Да не би по принцип да не обичаш адвокатите?

Тя го изгледа студено. Чудеше се как бе могла напълно да се излъже в преценката си за човека, когото срещна тази сутрин.

— Не деля хората според професиите им, господин Прескот.

— Ясно — тонът му стана отчужден, погледът остър. В такъв случай излиза, че изпитваш неприязън към името ми. Трябва ли да разбирам, че имаш зъб и на баща ми?

В очите й блесна кипналата на мига ярост. Рязко издърпа ръката си.

— Франк Прескот беше най-благородният, най-милият и всеотдаен човек, когото някога съм познавала. По никой начин не ви свързвам с Франк, господин Прескот. Вие не го заслужавате — макар да й бе почти невъзможно, Джоу насила се принуждаваше да говори с нормален тон. Не искаше да вика и да привлече нечие внимание. Всичко трябваше да си остане единствено между нея и Кийн Прескот. — Щеше да е много по-добре, ако веднага ми бяхте казали кой сте, тогава нямаше да се получи недоразумение.

— Това ли стана между нас? — попита той тихо. — Едно недоразумение?

Хладнокръвният му тон направо я сразяваше. Гледаше я с дръзко и невъзмутимо любопитство, от което й идеше да го удари. Постара се гневът да не проличи съвсем явно в гласа й.

— Нямате право върху цирка на Франк, господин Прескот — произнесе колкото можа по-спокойно. — Да го остави на вас е единственото нещо, за което бих могла да го упрекна.

Като чувстваше, че едва успява да се владее, тя се обърна и побягна през поляната, докато изчезна в тъмното.

Утрото бе изненадващо топло. Върху ширналото се поле нищо не препречваше пътя на слънчевите лъчи и нагрятата земя ухаеше тръпчиво и силно. Още призори циркът се бе придвижил на север. Всичките му характерни миризми се смесваха в един вечно придружаващ го мирис — на кожа и влажно платнище, на мушама и конска пот, на боя, грим и кафе. Камионите и караваните се точеха в своя неизменен ред и щяха да заемат обичайното си разположение всеки път, щом циркът решаваше да спре след безконечните изминати километри. И сега над кухненската палатка се развяваше знаме, известяващо, че обядът е сервиран. Големият купол се издигаше в очакване на дневния спектакъл.