Нора Робъртс - Сега и във времето

— Този мъж има ли си име? Ох! — Разкъсана от смях и болка, тя се отдръпна. — Ухапа ме.

— Точно това направих.

— Това е твоята фантазия — припомни му Либи, — не моята.

— И нека да си остане така. — Кал се усмихваше, докато нежно докосваше голата й кожа под разкопчаната блуза. — Ако искаш, мога да ти разкажа и за други, стига това да ти е достатъчно.

— Да. — Дланта му се намираше върху гърдата й и правеше магически неща. — О, да.

— Ако аз те заведа в Париж, първите три дни няма изобщо да те пусна да станеш от леглото. — Продължаваше да я възбужда, докосваше я тук, улавяше я там… — Ще пием шампанско, бутилка след бутилка, ще ядем екзотични храни. Ще опозная всеки сантиметър от тялото ти, ще надникна във всяка една отделна пора. Ще лежим в огромното легло и ще отидем на места, където никога не сме били.

— Кал! — Тя потрепваше, докато той нежно целуваше гърдите й и не спираше да говори.

— Чак тогава ще се облечем. Виждам те в лятна бяла рокля, която пада нежно върху раменете ти и се спуска по гърба. Дреха, с която, щом като те зърне някой мъж, мигновено пожелава да изтръгне сърцето ми.

— Аз дори не ги виждам. — С въздишка Либи прокара длани по тялото му. — Виждам само теб.

— Звездите на небето се виждат чудесно. Милиони са. Във въздуха се долавя аромата на Париж. Наситен… Вода и цветя, ще се разхождаме с часове, за да можеш да видиш всички онези невероятни светлини и да разгледаш старинните сгради. После ще се спрем в някое малко ресторантче с чадърчета отвън на масите, където ще пием вино. Най-накрая ще се върнем в хотела и там ще се отдадем един на друг докрай. Ще правим любов с часове. — Устните му отново се сляха с нейните. — Всъщност, за тази работа не ни е нужен Париж.

— Прав си, така е.

Кал се обърна отново към нея и улови лицето й в шепите си. То вече грееше, очите й бяха полузатворени, а усмивката й се бе върнала на мястото си. Искаше да запази спомен, вместо онази пустота в душата му, преди да я срещне.

— Господи, Либи, желая те.

Това бяха думите, които тя искаше да чуе, всичко, за което си бе мечтала. Протегна ръце и го прегърна.

И двамата едва издържаха. Либи го усети още щом езикът му попадна в устата й. Ръцете му нетърпеливо обхождаха тялото й. И тъй като чувствата му се отразяваха в нейните, отговорът й не закъсня. Кръвта й кипеше неудържимо. Страстта бе великолепна, невероятна. Засили се още повече, щом той започна да я разсъблича.

От гърлото й се изтръгна тежък стон. С бързина, която го шокира, тя сръчно съблече блузата му, а панталоните му се озоваха на земята. Отчаяна, Либи се извъртя, местата им се размениха и тя предприе бързо, страстно пътешествие върху неговото тяло. Чу го да притаява дъх, а това я изпрати в съвсем други измерения.

Властта. Това бе най-върховният афродизиак. Либи можеше да го накара да се гъне, да се подчинява и да нашепва името й. Никога не си и помисли, че с толкова малко усилия можеше да постигне такава власт и да го направи напълно безпомощен.

А Кал бе красив. Усещането, което имаше под ръцете си, вкусът от него по езика й. Беше силен. По него имаше редица мускули — здрави и стегнати. И те потрепваха под нежното докосване на пръстите й.

Искаше да я накара да запомни всичко. Огъваше се под товара на чувствата, които тя предизвикваше у него. Всъщност този, който щеше да запомни всичко и завинаги, бе той. Музиката, която обожаваше, нейното простичко красноречие, всичко това запълваше съзнанието му. Знаеше, че от сега нататък до края на живота му тя щеше да му напомня за нея.

Кал усещаше топлината, която излъчваше тялото й, извърнато към него в търсене на устните му. Целувката й бе бавна, сластна, завладяваща в нея би могъл да се удави. След миг Либи отново се смееше, избягвайки търсещите му ръце, с което отново го подлуди до крайност.

Не можеше да го понесе. Сърцето му бясно се блъскаше в гръдния кош. Сякаш ритъмът нашепваше името й, отново и отново, докато го изпълнеше.

— Либи. За Бога. — Гласът му прозвуча дрезгав и суров като желанието му.

Тогава тя се обви около него като топло кадифе. Звукът, който издаде, бе не повече от сподавен стон, но с триумфални нотка. Потънала в собственото си удоволствие, Либи зададе диво темпо, като усещаше силите си да се завръщат отново и отново, докато страстта й заприижда на вълни.

Сякаш бе космическо свободно падане трамплин във времето. Той бе преживял и двете усещания, ала това чувство не можеше да се сравни с тях. Слепешката Кал се пресегна към нея, а ръцете му се плъзнаха по копринената й кожа. Докато дланите им се сляха. Достигнаха върха едновременно.