Нора Робъртс - Сега и във времето

— Не се изчервявам. — Повтаряше също така и че не се смее, докато се опитваше да си придърпа дрехите, за да се облече. Той обаче не й даваше и тях.

Когато излязоха от кораба, сенките вече бяха станали продълговати. След кратка дискусия стигнаха до решението да завържат въздухопеда на Кал към багажника на джипа и да се качат двамата заедно в колата.

— Нямаше да е зле, ако имахме някакво въже — подзе тя.

— За какво ти е? — Той направи възел под седалката на въздухопеда и издърпа двата края на каишите отпред.

Либи сви рамене.

— Е, щом като предпочиташ да го направим по лесния начин. — Тя се наведе напред, запъна краката си здраво в земята и се подготви за вдигане.

— Какво правиш?

— Ще ти помогна да го вдигнем. — Подхвана здраво машината отдолу и издуха падналия кичур коса от очите си. — Хайде хващай и ти.

Кал щеше да се пръсне от смях, но успя да запази самообладание.

— Добре, ама гледай да не се сецнеш.

— Не се тревожи. Имам опит. Знаеш ли колко оборудване съм пренесла, когато сме ходили да заснемаме разкопки и различни обекти?

— Не, нямам представа. — Той й се усмихна.

— Достатъчно много. Хайде, ще го вдигнем на три. Едно, две, три! — Либи щеше да припадне от учудване, когато с този си напън, без никакво усилие, вдигна въздухопеда на нивото на раменете си. Това съоръжение не тежеше повече от десетина килограма. — Хорнблоуър, ти си правиш шеги с мен!

— Благодаря ти за помощта. — Той набързо пристегна въздухопеда. — Този път ще ми дадеш аз да карам. Хайде де, Либи. Тук няма кой да ни види.

Тя бръкна в джоба си и извади ключовете, а Кал се отправи към мястото на шофьора.

— Между другото, ти така и не ми показа шофьорската си книжка.

— И да ти я покажа, няма никаква полза от нея. Либи, помисли, щом успявам да пилотирам това — посочи той кораба до тях. — Не смяташ ли, че колата ти не би трябвало да ми се опре. Просто искам да видя какво е усещането.

Тя му метна ключовете.

— Само не забравяй, че това превозно средство остава на земята.

— Ясно — с вид на зарадвано дете, Кал се намести на шофьорското място. — Това нещо се управлява със скорости, нали?

— Очевидно.

— Какъв е този педал!?

— Това е съединителя — бързо му отвърна тя и се запита дали току-що не повери живота си в Божите ръце.

— О, да. Съединител. Това не е ли онова съоръжение, чрез което се сменят скоростите? Колкото по-висока предавка, толкова по-голяма скорост. Нали това е идеята на този педал? А другия педал? Онзи до него?

— Това е спирачката. Внимавай много със спирачките, Хорнблоуър. Бъди особено внимателен със спирачките.

— Не се тревожи. — Той я изгледа предизвикателно, след което завъртя ключа на стартера. Колата се понесе назад и спря с трясък. — Секунда, мисля, че сега нещата вече са наред.

— Наред ще са, когато изведеш автомобила на пътя.

— На кое?

Въпреки, че дланите й бяха доста влажни, Либи хвана волана и му показа накъде да кара.

— Карай бавно и се опитай да държиш волана изправен. Карай напред.

— Без проблеми. — Ландроувърът измина първите няколко метра с ужасни подскоци, което принуди Либи да се хване с две ръце за таблото и да започне да се моли. Кал истински се забавляваше и леко се разочарова, когато пътят се оправи. — Виждаш ли, няма нищо.

— Само гледай да караш по шосето. О, Господи! — Либи закри лицето си с ръце, за да не види как колата ще се натресе с всичка сила в едно дърво.

— Винаги ли изпадаш в такива истерии, когато някой друг кара? — попита той спокойно, докато сръчно заобикаляше дървото.

— Мога дори да те намразя. Бъди сигурен.

— Отпусни се, миличка. Сега ще се поразходим малко.

— Кал, би трябвало да се заемем с…

— Хайде да се позабавляваме малко. Не си ли казва така?

— Да, горе-долу. — Тя прехапа устни и се вкопчи за предпазния колан. — Както и да е, няма значение. Аз предпочитам да си живея дълъг и скучен живот.

Той се спусна рязко по каменистото нанадолнище, сякаш бе роден зад волана.

— След летенето, шофирането може би е второто най-хубаво нещо в света. — Кал я стрелна с поглед. — Е, може би не точно второто, ала е близо…

— Някои от най-важните органи в тялото ми са се откачили и се реят свободно. Кал, недей, ще минеш точно през средата на… — Водата плисна шумно нагоре, образувайки две прекрасни завеси от двете страни на джина. Либи бе останала без дъх, когато се озоваха на отсрещния бряг. — На реката — довърши тя вяло изречението си, докато вадеше от очите си мокри кичури коса. Не по-малко мокър от нея, той се зарадва, обърна колата и се засили да мине втори път през реката. Либи чу собствения си смях, щом водата я изплиска отново. — Ти си луд. — Колата се понесе над земята, след което се приземи с трясък. — Но с теб не е скучно.