Нора Робъртс - Сега и във времето

Прободе го искрица разкаяние. Нямаше право, никой нямаше право да си присвоява нещо толкова красиво и да го използва като оръжие. Искаше да я нарани, заради нещо, което бе извън нейния контрол. И бе успял. Не повече обаче, отколкото нараняваше самия себе си.

— Либи… — Тя само отърси главата си, но очите й останаха плътно затворени. С надеждата да намери думите, които липсваха, Кал се изтъркаля настрана и впери поглед в тавана. — Дори не мога да ти се извиня… Няма извинение за начина, по който се отнесох към теб.

Либи успя да преглътне сълзите си. Това я поотпусна и същевременно й даде възможност да успокои дишането си и да отвори очи.

— Може би не, ала обикновено винаги има някакви причини. Бих искала да чуя твоите.

Дълго време той остана безмълвен. Лежаха един до друг, почти без да се докосват. Можеше да й изтъкне десетки причини — липсата на сън, преумората, притеснението, че полетът можеше да се провали. И всички те щяха да са достатъчно основателни. Но нито една от тези причини не съдържаше в себе си истината. А Либи, той знаеше, държеше особено на истината.

— Не си ми безразлична — започна Кал бавно. — Не ми е лесно да живея с мисълта, че никога повече няма да те видя. Съзнавам, че и двамата имаме свой живот, своите домове — допълни той, преди тя да успее да заговори. — Съзнавам, че и двамата трябва да се примирим с действителността, ала знаеш ли колко ме натъжава това, че на теб ти се удава така лесно.

— Не е вярно. Не ми е лесно.

Даваше си сметка, че бе егоистично, но изпита облекчение от думите й. Пресегна се и я хвана за ръката.

— Аз съм ужасяващо ревнив.

— От какво?

— От мъжете, които ти предстои да срещнеш, от тези, които някога ще заобичаш, от онези, които ще обичат теб.

— Но…

— Моля те не казвай нищо. Нека ти кажа всичко. Така ще ми олекне. Очевидно фактът, че си давам сметка, колко съм неправ, няма особено значение. Всичко ми идва отвътре, не мога да го контролирам. Всеки път, когато си представя някой да те докосва, както те докосвам аз, или да те гледа, както те гледам аз, полудявам.

— Затова ли си ми толкова ядосан? — Либи се извърна и се вгледа в профила му. — Заради моите въображаеми бъдещи връзки?!

— Имаш право, звучи доста идиотско.

— Не се и опитвам да те накарам да се чувстваш така.

Той сви рамене.

— Понякога дори ги виждам. Единият е над метър и осемдесет и има фигурата на един от онези съвършени гръцки богове.

— Адонис ли имаш предвид? — предположи тя усмихната. — Него и аз го харесвам.

— Млъкни. — Либи забеляза застрашителната извивка на устните му. — Рус, с обветрено лице и има силно издадена брадичка с трапчинка на нея.

— Като Кърк Дъглас?

Кал й хвърли подозрителен поглед.

— Значи познаваш човек с подобно описание?!

— Не, не лично. — И тъй като усети, че ураганът бе преминал. Либи се наведе и го целуна по рамото.

— Все едно. Освен всичко друго е и интелигентен — още една причина, поради която да го мразя от дъното на душата си. Той е доктор, но не лекар, а доктор на философските науки. В състояние е да стои с теб с часове и да обсъждате обичаите на еди-кое си аборигенско племе. И свири чудесно на пиано.

— Е-е, направо съм впечатлена.

— Богат е. Рейтингът му е 9.2. Води те в Париж и правите любов в хотелската стая, която е с изглед към Сена. След това ти подарява диамант с размер на свит юмрук.

— Ахах. А чете ли поезия?

— Не само, че чете, но той и пише стихове.

— Боже мой… — Тя се хвана за сърцето. — Предполагам, че не можеш да ми кажеш къде ще се запозная с този мъж?! Искам да съм подготвена.

Кал се извърна лекичко, за да може да я погледне по-добре. Очите й бяха ясни и пълни с почуда, а не със сълзи.

— Ти май наистина се забавляваш.

— Точно така. Ала ти ще се успокоиш само ако ти обещая, след като си заминеш, да вляза в манастир.

— Така ще е най-добре. Можеш ли да ми се подпишеш под обещанието си?!

— Ще си помисля. — Погледът му вече се бе избистрил. Отново се бе превърнал в онзи Кал, когото тя щеше винаги да обича и разбира. — Да смятам ли скандала за приключен?

— Явно. Извини ме Либи, държах се като пълен идиот.

— Не знам какво точно имаш предвид, ала щом така казваш…

— Отново сме приятели, нали? — Той се наведе да я целуне.

— Приятели. — Преди да се отдръпне от нея, Либи го придърпа към себе си и го целуна далеч по-интимно, отколкото се целуват приятелите. — Кал?

— Кажи. — В този миг той проследяваше извивките на устните й с езика си и старателно ги запаметяваше.