Нора Робъртс - Сега и във времето

Със свити устни Либи слушаше историята на военната кариера на Кал. Споменаваха се много военни грамоти, както и не едно порицание. Пилотското му досие бе безупречно. Сведенията за дисциплината му бяха нещо съвсем различно. Либи не се сдържа и се засмя.

Замисли се за баща си и за неговото недоверие към военната система. Ако имаше още малко време, Кал щеше много да му допадне.

— … рейтинг на доверие 5.8’’, продължаваше компютърът.

— Спри. — Либи въздъхна. Не я интересуваше рейтингът му на доверие. Достатъчно се рови из личния му живот. Ако все още имаше въпроси по отношение на личността му, щеше да получи отговорите директно от него. И то бързо.

Стана от мястото си и тръгна из кораба да го търси.

Отнякъде идваше музика, която привлече вниманието й. Прекрасните звуци идваха първоначално отдалеч. Класика, изпълнена със страст. Либи се опита да отгатне композитора.

Намери Кал задрямал в каютата си. Музиката изпълваше стаята, достигаше до всички ъгли и въпреки това се чуваше някак меко, приглушено и приспивно. Усети желанието, неустоимото желание да се промъкне в леглото до него, да се прилепи до тялото му, за да може, когато той се събуди, да правят нежно и бавно любов.

Отхвърли набързо тези си мисли. Виновна бе музиката. По някакъв особен начин звученето й бе предразполагащо и еротично. Така, както усещаше целувките му. Точно сега нямаше да се поддаде на изкушението, нито щеше да пренебрегне факта, че всъщност му беше ужасно ядосана.

Въпреки това му направи една снимка, докато спеше, и почти гузно я пусна в джоба си.

Облегна се на вратата на каютата и гордо вдигна брадичка. Позата й бе предизвикателна и я изпълваше със задоволство.

— Значи, така работиш!?

Въпреки че успя да извиси глас над музиката, Кал продължи да спи. Замисли се дали да не се приближи и да го разтърси за рамото и тогава й хрумна по-добра идея. Пъхна двата си пръста на лявата ръка в устата, пое си въздух колкото сила имаше, и изсвири с цялата си мощ, така както сестра й я бе научила.

Той се изпъна в леглото като струна. „Атака!“, изкрещя Кал с всичка сила, преди да съзре самодоволната й физиономия от вратата. След това се излегна обратно на леглото, покрито с множество възглавници, и прекара ръка през очите си.

Беше сънувал. Пътуваше в космоса, някъде из галактиката, овладял напълно машината, а под него световете препускаха на стотици хиляди километри в пространството. Тя също бе там, до него, хванала го нежно през кръста, а на лицето й бе изписано цялото щастие и удоволствие от полета.

Докато нещо не се обърка. Корабът започна да се тресе, светлините засвяткаха безразборно. Чу я да вика, докато падаха. Не знаеше какво да направи. Изведнъж загуби съзнание. Не можеше да я спаси.

Но тя беше тук, до него, докато сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите му — наежена и готова за словесна схватка.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той изглеждаше така, сякаш бе сънувал кошмар. Поне Либи се надяваше да е така.

— Това се оказа най-ефикасният начин да те събудя. Трябва да ти кажа, че ако продължаваш да работиш със същото темпо, ще си останеш тук завинаги.

— Просто си почивах. — Дощя му се да си беше пийнал от хубавия ликьор. — Предишната нощ изобщо не успях да мигна.

— Лошо. — И тъй като състраданието й се стопи, оставаше още много какво да се желае. Докато го наблюдаваше, тя зарови из джоба си.

— Диванът не е най-удобното място за спане.

— Ще си го отбележа. Може би затова беше станал нагоре със задните си части. — Сега печелеше време, като бавно си отгризваше малки хапчици от сладките. Искаше да възбуди у него апетит и успя, макар и не точно по желания от нея начин.

Той почувства как мускулите му се сковават.

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Има такъв израз, в преносен смисъл.

— Чувал съм го. — Съзнаваше, че беше груб, но не можеше да се овладее. Либи се опита да улови с език една трохичка, която се бе залепила на горната й устна. Това го подлуди. — Не съм се събуждал с нищо нагоре.

— Очевидно тогава е в характера ти да бъдеш груб без причина, след което от само себе си да го потискаш.

— Не съм груб.

— Не си ли: Тогава значи си арогантен. Така по-добре ли е?

Леката й усмивка беше с цел да го ядоса, но предизвика коренно различни усещания у него.

Кал се помъчи да не й обръща внимание, а също така и на собственото си разбунтувало се тяло, и си погледна часовника.

— Доста време си се помотала в града.

— Времето си е мое, Хорнблоуър.