Нора Робъртс - Сега и във времето

Веждите му се свиха. Ако не беше толкова самодоволна от собствения си самоконтрол, щеше да забележи, че очите под веждите му притъмняха.

— Искаш да се караме, така ли?

— Кой, аз? — Тя отново се засмя. Сега приличаше на самата невинност. — Сега, след като се запозна с родителите ми, би трябвало вече да знаеш, че по рождение съм пацифист. Приспивана съм с народни песни.

Той измрънка една двусрична дума, която Либи винаги бе смятала, че принадлежи към жаргона на двадесетия век. Тя заинтригувана вирна глава.

— Значи все още се използва тази дума, когато някой не може да даде разумен или интелигентен отговор. Колко утешително е да знае човек, че някои традиции не отмират.

Той спусна краката си покрай ръба на леглото и бавно се изправи в цял ръст, като я гледаше право в очите. Не пристъпи към нея, все още не биваше. Поне не, докато не беше напълно сигурен в себе си, че нямаше да й фрасне един в гордо вирнатата брадичка. Интересно, но досега не бе забелязал колко бе упорита. Нито пък дръзкия поглед в очите й.

Най-страшното бе, че нахалството й му действаше също толкова възбуждащо, както и топлотата й.

— Не ме предизвиквай, миличка. Държа да те предупредя, че не произхождам от най-кроткото семейство в света.

— Е… — Либи внимателно подбра поредната сладка. — С това окончателно ме срази. — След което сви на топка пакетчето и го метна по него, а Кал ловко го улови и смачка остатъците вътре на трохи. — Нямам представа какво те е прихванало, Хорнблоуър, ала мога да те уверя, че имам далеч по-приятни занимания, отколкото да се тревожа за това. Стой си тук и си се цупи колкото си щеш, но аз си тръгвам, защото си имам достатъчно работа.

Едва успя да се обърне. Той се пресегна, сграбчи я за ръцете и я залепи за стената. По-късно Либи щеше да се пита защо бе толкова изненадана от неговата светкавична реакция или може би под привидно доброто му разположение се криеше свиреп и груб нрав.

— Искаш да знаеш какво ме прихваща ли? — В очите му, така близко до нейните, проблясваха мълниеносни гръмотевици. — Затова ли е целият този напън?

— Изобщо не ми пука какво те е прихванало. — Тя продължаваше да държи брадичката си гордо вдигната нагоре, въпреки че устата й пресъхна. Знаеше, че по-лесният изход бе да предложи мир, вместо да продължава със словесната битка. Понякога това беше по-скоро от страх, отколкото проява на пацифизма й. Изпъна гръб и си пое дълбоко дъх. — Не желая да знам какво става с теб, а сега бъди така добър да ме пуснеш да си вървя.

— А би трябвало да те интересува. — Нави косата й на китката си, дръпна главата й назад и шията й бавно се откри. — Мислиш ли, че всяко чувство, което мъжете изпитват към жените, е нежно, любящо и деликатно?

— Не съм толкова глупава. — Опита се да се освободи, ала Кал не я пусна, което повече я ядоса, отколкото я уплаши.

— Разбира се, че не си. — Либи не отместваше очи от неговите, изпълнени с гняв. Нещо в него се пречупи, падна и последната му задръжка. — Дойде време да ти покажа и останалото.

— Не желая да ми показваш каквото и да било.

— Точно така. Значи ще има други, които ще ти предадат последния урок. — Ревността го разяждаше, раздираше го до кръв. — Върви по дяволите. Да вървят по дяволите и те. Запомни. Когато някой друг те докосва утре или след десет години, ще си мечтаеш това да съм аз. Ще се погрижа за това.

И още преди думите му да отшумят, той я повали в леглото.

Либи оказа съпротива. Не желаеше да му се отдаде в състояние на подобен гняв, без значение колко дълбока бе обичта й към него. Под тежестта на телата им леглото потъна и ги обви плътно отвсякъде като пашкул. Музиката продължаваше да звучи — тиха и успокояваща. Пръстите му сръчно се справиха с копчетата на блузата й.

Тя мълчеше. Изобщо не й хрумна да го моли да спре или пък да избухне в плач, нещо, което със сигурност би го стъписало. Вместо това се съпротивляваше и се мъчеше се изтръгне от безмилостната му хватка. Не спираше да се бори, яростно го отблъскваше, повела лична война и с подлата реакция на тялото си, което застрашаваше да предаде сърцето й.

За подобно поведение рискуваше да го намрази. Мисълта я сломи. Ако сега той успееше да осъществи замисъла си, щеше да отмие всичките й прекрасни спомени и на тяхно място да остане това насилствено и вероломно покушение. Нямаше да го понесе и със сетни сили се бореше и заради двама им.

Кал добре я познаваше. Всяка нейна извивка, всяка трапчинка, всяко трепване. В пристъп на гняв той я хвана за китките с едната си ръка и ги вдигна над главата й. Устните му се впиха във врата й, докато спусна другата си ръка надолу по тялото й, за да открие онова нежно и чувствително място. Чу я да стене, докато нежеланото и непоколебимо удоволствие я разкъсваше на две. Тялото й се напрегна — превърна се в опъната струна, която застрашаваше след миг да се скъса. Съвсем осезателно усети как я побиха тръпки и чу сподавения й плач. Видя предизвикателните й устни, само миг преди да ги затвори за него.