Нора Робъртс - Сега и във времето

Кал прецени, че бе наследил спокойния нрав на баща си. Въпреки че точно сега не се чувстваше особено спокоен.

— Ще я харесате — заговори той на снимката. — Ще ми се да можехте да се запознаете с нея. — За пръв път Кал пожела да доведе жена в родния си дом. Никога преди не бе му хрумвало да води, която и да било от приятелките си, за да търси одобрението на родителите си. Това му желание вероятно се дължеше на деня, прекаран с нейните родители.

Разтакаваше се умишлено. Потри лице с ръцете си и си призна, че си губеше напразно времето с ненужна работа и самоунищожителни анализи. Вече трябваше да е заминал. Беше си обещал само още един ден. Да изчака Либи да му направи обещаната капсула… Ако изобщо все още разговаряше с него.

Беше в пълното си право да му е сърдита за глупавия номер, който й скрои точно преди да излезе сутринта. Така щеше да е по-добре. Нека да му е сърдита, вместо усмихнато да го изпровожда на път. Той лениво погледна часовника си. Тя трябваше да се върне до няколко часа.

Сега щеше да си поспи, за да навакса пропуснатия сън от безсънната нощ, която прекара на дивана в хола. Пусна си приспивна музика, затвори очи и потъна в дълбок сън.

Идиот, мислеше си Либи, докато умело маневрираше с огромния ленд роувър по криволичещия път към къщата. Надут идиот, добави тя. Трябваше да й даде разумно обяснение на поведението си, когато се срещнеха отново. Колкото и да си блъскаше главата, не можеше да разгадае причината за агресивната му целувка, съпроводена от цялата тази грубост.

Изобщо, имаше си повод за размишления. Е, доста си беше помислила, даде си сметка Либи, като не спираше да върти волана по тесния кален път. Все още беше бясна. И все още не бе открила никакъв смисъл. Не спираше да разсъждава. В Портланд имаше една съседка, която след втория си брак продължаваше да твърди, че не разбира мъжете.

Досега тя ги бе разбирала, в смисъл като представители на човешкия род, замисли се Либи мрачно. Но само на теория. Сега за пръв път срещаше истински мъж от плът и кръв и беше напълно объркана.

За пореден път се опита да разгадае мистерията на Кейлъб лорнблоуър, но отново удари на камък.

Може би имаше нещо общо с внезапното посещение на родителите й. Но тогава защо беше в лошо настроение и предишната сутрин? Наистина беше очевидно потиснат, ала в никой случай не и ядосан. После, следобеда правиха бавно и нежно любов. На вечеря беше в добро настроение, въпреки че се държа някак отчуждено, но за него това сякаш беше нормално. Сигурно му е било доста трудно да се владее и да внимава постоянно да не каже нещо, което би го издало.

Либи почувства леко съчувствие към него, ала бързо го игнорира.

Каквото и да беше, нямаше никаква причина да си го изкарва по този начин на нея. Та нали се опитваше да му помогне? Сърцето й се късаше, но правеше всичко по силите си, за да му съдейства да се върне там, откъдето бе дошъл.

Тя също имаше свой личен живот. Този факт я успокояваше, ала само донякъде, размишляваше Либи, докато бясно изкачваше склона. Сега трябваше да работи върху дисертацията си и да направи предварителен план за поредното си проучване. Наскоро получи покана да изнесе лекции в различни университети, но дори не бе помислила върху предложението. Вместо това изпълняваше нечии поръчки — купуваше фотоапарат и овесени сладки. За последен път се връзваше на подобен номер, ала в същия миг си даде сметка, че наистина всичко бе за последен път.

Тя наби спирачки, когато пътечката съвсем се стесни. Всъщност нямаше намерение да идва чак дотук. През целия път не спираше да си повтаря, че след пазара се прибира директно вкъщи и се залавя за работа. И въпреки това, ето я тук, подвластна на чувствата. Поне можеше да направи нещо за себе си.

С един замах успя да извади от торбата полароида. След като го разопакова, прочете набързо инструкциите и го зареди с първите плаки за снимане. След което извади и овесените сладки.

От върха на склона огледа внимателно космическия кораб. Той лежеше огромен и спотаен върху камъните и потрошените дървета, сякаш бе някакво дълбоко заспало странно животно. Умишлено блокира мислите си за мъжа, които се намираше вътре, и се съсредоточи върху самия кораб.

Масовото возило на бъдещето, прецени тя, докато го оглеждаше. Или междупланетния автобус, или мощния викан последен курс за Марс, Меркурий или Венера. Експресни рейсове за Плутон и Орион. По-скоро с тъга и въздишка, отколкото с насмешка, Либи направи две снимки. Седнала на върха на билото, тя ги изчака за се проявят. Само до преди петдесет години идеята за моментни снимки е била почти еретична. Погледна отново към кораба. Човечеството се развива бързо. Ужасно бързо.