Нора Робъртс - Сега и във времето

— Защо не се усмихваш, когато казваш такива чудесни думи? — Керълайн се пресегна и погали дъщеря си по лицето. — Но защо?

— Това време… В което сме заедно… Е само временно.

— Не те разбирам. Защо да е временно? Ако наистина си влюбена в него…

— Да, така е. Влюбена съм в него. Дори ужасно много го обичам — измърмори Либи.

— Е, и…

Тя въздъхна отчаяно. Беше невъзможно да обясни истината.

— Той трябва да се върне при семейството си.

— Във Филаделфия ли? — притече й се на помощ майка й.

— Да… — Този път Либи съумя да се усмихне леко. — Да, във Филаделфия.

— Да, ала аз все още не разбирам. Защо това да бъде пречка за връзката ви? — продължаваше да настоява Керълайн, след което внезапно спря, прегърна дъщеря си през рамото и продължи. — Той е женен, така ли.

— Не. — Идеше й да се разсмее, но видя в погледа на майка си дълбоко притеснение и загриженост. — Не, няма нищо такова. Кейлъб не би ме излъгал никога. Много е трудно да ти го обясня, ала от самото начало и двамата знаехме, че един ден той ще си замине, а аз ще трябва да остана.

— Няколко хиляди километра не би трябвало да са от значение за двама души, които се обичат и искат да са заедно.

— Понякога разстоянията изглеждат по-малки, отколкото са в действителност. Не се тревожи за мен. — Либи се наведе и целуна майка си по бузата. — Само ще ти призная честно, че не бих заменила времето, прекарано с него, за нищо на света. Помниш ли, когато бях малка, в къщи имаше един плакат. На него пишеше нещо такова: „Ако притежаваш нещо, пусни го да си върви. Ако не се върне при теб, значи никога не си го притежавал.“

— Никога не съм харесвала този плакат.

Този път Либи се разсмя.

— Хайде да наберем малко цветя.

Няколко часа по-късно Либи наблюдаваше как родителите й се отдалечаваха, баща й зад волана на ръмжащия пикап, а майка й, махаща от прозореца с разлюлени обеци, докато се изгубиха от поглед.

— Родителите ти са страхотни.

Либи се обърна към Кал и го прегърна.

— Те също те харесаха.

Той се наведе и я целуна нежно.

— Майка ти най-вече.

— Не само тя, баща ми също те одобри.

— Ако имах една-две години на разположение, със сигурност и той щеше да ме хареса.

— Видя ли, че днес не се заяждаше с теб?

— Наистина не се заяждаше. По-скоро като че ли ми се надсмиваше. Какво смяташ да им обясниш?

— За кое?

— За това защо не съм останал тук с теб?

— Ще им кажа, че си отишъл у дома. — И тъй като тя положи огромно усилие, отговорът й успя да прозвучи съвсем небрежно. Кал едва не изруга.

— Просто ей така?

Гласът й леко потрепери, но тонът й лесно би могъл да бъде взет за коравосърдечен.

— Те не биха се ровили, ако аз самата не пожелая да им разясня нещата, а и за всички ни би било най-лесно просто да им кажа истината.

— Която е…

Явно бе твърдо решен да усложнява нещата. Либи нервно сви рамене.

— Че между нас не е потръгнало и двамата сме решили да продължим живота си поотделно, ти — твоя, а аз — моя.

— Очевидно това е най-доброто решение. Без бъркотии, без разочарования.

Тя се вбеси още повече и сви яростно юмруци в джобовете си.

— Ти да не би да имаш по-добро предложение?

— Не. Твоето е достатъчно правдоподобно. — Сега той реши да се отдръпне, ядосан достатъчно на себе си, но не и по-малко на нея. — Трябва да се върна на кораба.

— Знам. Имам намерение да сляза до града, за да купя фотоапарат и някои други неща. Ако смогна да се върна навреме, ще дойда при теб, за да видя докъде си стигнал.

— Добре. — По дяволите, как бе възможно да говори с такава лекота, след като той се разкъсваше в този момент. И преди да бе съжалил за действията си, Кал я дръпна към себе си и я целуна страстно.

Топла, яростна, с вкус на гняв и смущение, целувката се задълбочи. Либи се бореше да запази както физическото си, така и емоционалното си равновесие. Тя не можеше и нямаше да му даде това, от което той се нуждаеше. Безусловна капитулация. Кал никога не бе искал това преди, нито Либи някога си бе помислила, че ще й се наложи да се въздържа така отчаяно. Хваната в капан, тя не бе в състояние нито да даде утеха, нито да иска нещо повече, а той я завладяваше напълно.

Със силен собственически замах ръцете му преминаха през цялото й тяло, надолу, после обратно, с неотслабваща сила. Либи можеше да се възпротиви. Имаше нещо, което я плашеше, нещо, което я караше да се чувства слаба — но не разтапяща се от удоволствие, а по-скоро уязвима — и също така да губи почва под краката си. Сега вече нямаше нежност, нито усещането за неудържима страст и желание, които същият този мъж бе проявил. Вместо това целувката беше като наказание, и то брутално изтърпяно наказание.