Нора Робъртс - Сега и във времето

— Аз лично също бих подремнал малко. — Двамата се изправиха и прегърнати се отправиха към горния етаж. — Кармел, значи. Последното, за което бях уведомен, бе, че ще прекараме една седмица тук. Откога се промениха плановете?

— Откакто тук очевидно сме повече в момента.

— За това може и да си права, но аз все още не съм решил дали одобрявам идеята Либи да остане сама с него в къщата.

— На нея очевидно й харесва. — Керълайн влезе в спалнята и в мислите й изплуваха различни спомени. Спомни си нощите и сутрините, които бяха прекарали тук заедно. В това легло бяха правили любов, бяха разисквали политиката, бяха обмисляли как да спасят света от самия него. Беше се смяла, беше плакала и беше родила и двете си дъщери в същото това легло. Тя приседна на края и прокара ръка по завивките. Почти усещаше шепота на спомените.

Уил пъхна ръце в задните си джобове и се запъти към прозореца.

Керълайн се усмихна на фигурата му в гръб и си спомни как изглеждаше на осемнадесет. По-слаб от сега, по-голям идеалист, ала винаги така красив. И двамата обожаваха това място — тук израснаха, тук отгледаха и децата си. Дори когато животът им тръгна в съвсем друга посока, те никога не забравиха откъде идваха и кои бяха. Тя го разбираше, усещайте мислите му, сякаш минаваха през собствената й глава.

— Карго пилот, значи. И какво, за Бога, е това име Хорнблоуър? Има нещо в този човек, което ми изглежда не съвсем така, както се опитва да ни го представи.

— Нямаш ли вяра в Либърти?

— Разбира се, че й вярвам. Но на него не вярвам.

— Ясно. Защо ли това ми звучи познато. — Керълайн си сложи ръката на ухото, сякаш се стараеше да чуе нещо по-добре. — Същите думи каза и баща ми някога, ала по твой адрес.

— Баща ти не беше особено добър в преценките си за хората — измърмори Уил и се обърна към прозореца.

— Повечето мъже са такива, когато се опре до избора на собствените им дъщери. Спомням си също как каза на татко, че аз сама съм щяла да направя избора си. Чакай да си помисля кога точно беше това — първия или втория път, когато те изхвърли от къщи.

— И двата пъти — усмихна се Уил. — Каза, че си щяла да се прибереш у дома до шест месеца, а аз съм щял да свърша като продавач на маргаритки на ъгъла на улицата. Е, измамихме ли го?

— Това беше преди около двадесет и пет години.

— Стига си ми го натяквала. — Уил се почеса по брадата. — Не се ли притесняваш, че двамата са тук сами?

— Имаш предвид, че са любовници ли?

— Да. — Той отново пъхна ръце в джобовете си. — Та тя е нашето малко момиченце!

— Спомням си как веднъж ме уверяваше, че правенето на любов е най-естественият начин двама души да изразят вярата и привързаността помежду си. Задръжките по отношение на секса трябвало да бъдат изкоренени, ако светът се стремял към световен мир и разбирателство.

— Никога не съм го казвал.

— Напротив. Мога да ти кажа и кога точно го каза. Бяхме на задната седалка на твоя фолксваген, като от време на време запотявахме стъклата му.

Уил се засмя.

— Явно съм бил много убедителен.

— Беше, защото по това време вече бях решила, че ти ще си мъжът на живота ми. Беше първият, когото бях обикнала, затова знаех, че постъпвам правилно. Този мъж долу е първият, когото Либи обича. Тя си знае кое е редно и кое не. — Уил се опита да спори. — Отгледахме ги и двете, за да могат един ден да се научат да се вслушват в сърцата си. Не сме сгрешили, нали?

— Не. — Уил я докосна с топлата си длан по корема. — За това дете ще сторим същото.

— Той има мили очи. Когато я погледне, в тях виждам да се отразява сърцето му.

— Ти винаги си била непоправима романтичка. Така успях да те завладея.

— И да ме запазиш — промърмори тя срещу устните му.

— Правилно. — Уил се заигра с ръба на пуловера й, знаейки колко лесно можеше да го измъкне през главата й и какво точно щеше да открие отдолу. — На теб май не ти се спи.

Керълайн се засмя и го привлече на леглото.

— Много странно. — Либи седна на тревата до поточето. — Като се замисля, че нашите ще имат още едно дете. Изглеждаха много щастливи, нали?

— Да, много, като изключим моментите, когато баща ти се заяждаше с мен. — Кал седна до нея.

Тя се разсмя и го докосна по рамото.

— Извини го. През повечето време той е много приятен човек.

— Ще имам предвид думите ти. — Кал се заигра с някаква тревичка. Какво мислеше баща й за него нямаше значение. И без това съвсем скоро щеше да бъде извън живота му, както и извън нейния.

Либи обожаваше да идва на поточето, което лъкатушеше свежо и студено през камъните. Тревата бе дълга и мека, изпъстрена с мънички лилави цветчета. Лятото израстваха огромни напръстници, почти с човешки ръст, и привеждаха над течението белите или розовите си камбанки. Появяваха се също лилии и кандилки. Понякога привечер на поточето идваше да пие ожаднял елен, а по-рядко можеше да се види и някоя мечка да лови риба.