Нора Робъртс - Сега и във времето

— И за двамата — реши Уил.

— Дилън Томас е гениален, но депресиращ. По-скоро бих предпочел да чета Боб Дилън.

— Да четете?

— Той има предвид текстовете, татко. Сега, когато изчистихме и този въпрос, няма ли да ми кажеш защо си тук, вместо да побъркваш хората от борда на директорите?

— Исках да видя малкото си момиченце.

Либи го целуна, защото знаеше, че отчасти казва истината.

— Видяхме се съвсем скоро, когато се върнах от Южния Пасифик. Измисли по-правдоподобна причина.

— А и исках Керълайн да подиша малко чист въздух. — Той хвърли поглед към жена си над рамото на Либи. — И двамата стигнахме до заключението, че в първите два случая чистият въздух й се е отразил добре, така че решихме и сега да опитаме.

За какво говориш?

— Говоря за това, че това място влияе благотворно на майка ти, особено в положението, в което се намира сега.

— Какво положение? Да не си болна от нещо? — Либи скочи и сграбчи майка си за ръката. — Какво ти е?

— Боже, Уил, никога не стигаш бързо до същественото. Опитва се да ти каже, че съм бременна.

— Бременна? — Либи усети коленете й да се подгъват. — Но как?

— А смееш да се наричаш учена жена — намеси се Кал, с което си извоюва първата усмивка на Уил.

— Но… — Сега Либи се чувстваше прекалено объркана, докато се взираше ту в майка си, ту в баща си, за да отвърне на хапливата забележка на Кал. Всъщност те бяха достатъчно млади — едва навършили четиридесет и в чудесно здравословно състояние. Тя знаеше, че няма нищо необичайно за хора на тяхната възраст да имат тепърва бебета. Ала те бяха нейните родители… — Значи ще си имате бебе. Направо не знам какво да кажа!

— Опитай да ни честитиш — предложи Уил.

— Не, всъщност имам предвид… Добре. Май трябва да поседна. — Либи седна направо на земята между двата стола, на които седяха майка й и баща й. Откри, че сядането явно не беше достатъчно и три пъти си пое дълбоко дъх.

— Как се чувстваш? — попита Керълайн.

— Замаяна — отвърна тя, като не сваляше поглед от лицето на майка си. — Всъщност ти как се чувстваш?

— Сякаш отново съм на осемнадесет, въпреки че разубедих Уил да ми помага да родя това бебе тук сама, както родих теб и сестра ти преди години.

— Тази жена се отказа от вярата си в шейсетте години. — Очевидно обаче и на баща й му бе олекнало, че Керълайн този път бе предпочела болницата. — Е, какво ще кажеш, Либи?

Тя се изправи на колене, за да може да ги прегърне и двамата и отвърна:

— Мисля, че е време да празнуваме.

— Права си, а аз ще те изпреваря. — Уил отиде до хладилника и се върна с високо вдигната бутилка с газирана ябълка.

Корковата тапа излетя с празничност, подобна на шампанското. Чукнаха се няколко пъти, за бебето, за Съни, която я нямаше, за миналото и за бъдещето. Кал се присъедини, завладян от щастието, което излъчваха тези хора. Още нещо, което през времето не се бе променило. Невероятното щастие, което носеше у хората желаното дете.

Никога досега не се бе замислял сериозно да създаде собствено семейство. Знаеше, че когато му дойдеше времето и откриеше подходящата жена, всичко останало щеше да се подреди от само себе си. Сега се улови в размисли какво ли би било, ако в този момент празнуваха неговото и на Либи дете.

Опасни мисли. Невъзможни мисли. Оставаха му само още няколко дни с нея, а може би часове. Семейството предполагаше доживотна отдаденост. И въпреки че в момента копнееше за друг живот, наблюдавайки щастието на родителите на Либи, не преставаше да мисли за своето семейство. Дали гледаха към небето и се чудеха къде ли се скита, дали е в безопасност… Само ако можеше да им каже, че бе добре…

— Кал?

— Мм. Кажи? — Видя как Либи се бе взряла в очите му. — Извинявай.

— Тъкмо си говорехме, че трябва да запалим огън.

— Разбира се.

— Едно от любимите ми места в тази къща е пред камината. — Керълайн се облегна на ръката на мъжа си. — Толкова се радвам, че се отбихме тук да пренощуваме.

— Да пренощувате? — озадачи се Либи.

— Ще останем само една нощ, защото сме тръгнали към Кармел, — реши внезапно Керълайн. В този миг тя ощипа силно Уил по ръката, за да си мълчи. — Мечтаех си за една разходка по крайбрежието.

— Това, за което наистина си мечтаеше, беше няколко чийзбургера, освен люцерната, с която се хранеше постоянно. Така разбрах, че е бременна — довърши мислите и Уил.

— Освен това бременността ми изисква да си полягам следобед. — Керълайн се обърна към мъжа си. — Защо не дойдеш да ми подгънеш одеялото?