Нора Робъртс - Сега и във времето

Той бе висок и жилав. Издължените крайници му придаваха леко дългурест вид. Лицето му бе изпито, скулите изпъкнали. Очите му бяха ясно сиви, излъчващи почтеност.

— Е?! — Либи се завъртя демонстративно. — Какво ще кажеш?

— Не е зле. — Уилям плъзна ръка по рамото на Керълайн. Изглеждаха така, както винаги бяха изглеждали, когато бяха заедно. Сплотени. — Е, мила, доста добра работа сме свършили с първите си две деца.

— Наистина сте свършили… Но защо първите две?

— Става дума за теб и сестра ти, мило мое дете. — Керълайн се усмихна и се пресегна към багажника на колата. — Ще ми помогнеш ли да внесем покупките вътре?

— Но аз… Покупките… — Прехапала устни, тя наблюдаваше как родителите й вадеха една по една торбите и ги внасяха в къщата. Трябваше да им каже нещо. — Толкова се радвам да ви видя. — Измърмори нещо неясно, когато баща й връчи две кафяви чанти, за да помогне с разтоварването на багажа. — И също така бих искала да ви кажа… Че аз… Би трябвало да знаете, че не съм сама…

— Браво, моето момиче. — С разсеян поглед той извади поредната чанта, като се зачуди дали жена му бе видяла плика с картофите за печене, които беше оставил вътре. Разбира се, че трябваше да го е видяла. На нея никога нищо не и убягваше от погледа. — Ние никога не сме имали нищо против да се запознаем с твоите приятели.

— Знам, но този случай е различен.

— Керълайн, вземи, моля те, този е за вътре, един да носиш ти е достатъчно.

— Татко! — Изпаднала в безизходица, Либи прегради пътя на баща си. Щом чу вратата да се затваря зад гърба на майка й, тя прехапа устни и започна. — Наистина трябва да обясня… — Чудеше се какво точно се налагаше да обясни и как да го направи.

— Слушам те, Либи, ала имай предвид, че торбите започват да ми тежат. — Той ги остави на земята. — Кой знае какво е натъпкала вътре.

— Става дума за Кейлъб.

Това вече прикова вниманието му.

— Кейлъб чий?

— Хорнблоуър. Кейлъб Хорнблоуър — едва се престраши тя. — Той е тук с мен.

Уилям вдигна закачливо вежди.

— О, нима?!

Въпросният мъж тъкмо паркира превозното си средство зад навеса и, като си мърмореше нещо под носа, тръгна към къщата. Нямаше нищо лошо в това, един следобед да си почине. Бордовият компютър продължаваше да работи дори и в негово отсъствие. Повечето от повредите по кораба бяха отстранени, така че до ден-два щеше да бъде напълно готов за полет.

Сега беше моментът да прекара няколко часа с една хубава, вълнуваща жена, стига да имаше тази възможност. Не се чувстваше тъжен. А и не беше влюбен в нея. Освен това и слънцето се въртеше около планетите.

В този миг прекрачи прага на задната врата. Беше достатъчно само да я зърне, и веднага се усмихна. Дори само при вида на малкото й, приятно закръглено задниче, подаващо се от клекналата и фигура, почти изцяло навряна в хладилника. В чудесно настроение Кал тихичко се приближи и сграбчи изотзад бедрата на нежното създание в прегръдката си.

— Хей, миличка, още не мога да преценя коя част от тялото ти харесвам най-много.

— Кейлъб!

Възклицанието дойде не от жената, която той току-що бе обърнал към себе си и поел в обятията си, а от вратата. Извърна поглед по посока на гласа и видя Либи, зяпнала с широко ококорени очи, с огромни кафяви торби в ръцете си. Зад гърба й стоеше висок мъж, който също го наблюдаваше с очевидно неодобрение. Кейлъб бавно се извърна към жената, която държеше в прегръдките си, и осъзна, че беше също така привлекателна като Либи, макар и по-възрастна.

— Здравейте — усмихна се тя приветливо. — Вие сигурно сте приятелят на Либи.

— Да… — Той едва прочисти гърлото си. — Очевидно.

— Сега, ако нямате нищо против, бихте ли пуснали жена ми, за да затвори хладилника — намеси се Уилям.

— Извинявайте, много се извинявам! — Кал се дръпна рязко назад. — Взех ви за Либи.

— На вас да не ви е навик да сграбчвате така дъщеря ми за…

— Татко! — прекъсна го Либи и стовари пликовете на масата. Това начало едва ли вещаеше нещо добро. — Запознайте се с Кейлъб Хорнблоуър. Отседнал е за известно време при мен. Това са майка ми и баща ми — Уилям и Керълайн Стоун.

Прекрасно. И тъй като му стана ясно, че в този миг не можеше да се телепортира, най-добре беше да се справи адекватно с положението.

— Приятно ми е… — Откри, че най-доброто място за ръцете му бе в джобовете. — Либи много прилича на вас.

— Всички така казват, въпреки че никой не го е изразявал точно по този начин — Керълайн му се усмихна още веднъж, за да го извади от неудобната ситуация и му подаде ръка. — Уил, остави, моля те, тези торби и се запознай с приятеля на Либи.