Нора Робъртс - Сега и във времето

Либи се наслаждаваше на второто си кафе, докато размишляваше дали фактът, че беше влюбена, имаше тясна връзка с трудностите, които срещаше от известно време с компютъра си. Погледна Кал и забеляза в изражението му сходна на нейната разсеяност. Той седеше срещу нея на масата и довършваше остатъците от нейната закуска, след като вече бе приключил със своята.

Каква ти разсеяност, замисли се тя, тук ставаше въпрос за нещо далеч по-дълбоко. Кал изглеждаше разтревожен, същото изражение имаше снощи, когато се прибра, а и когато си лягаха да спят. На няколко пъти през изминалата нощ, както и цяла сутрин, не я напусна чувството, че той ще се опита да й каже нещо важно. Нещо, което се страхуваше да чуе.

Щеше й се да можеше да го окуражи — да го улесни в раздялата и заминаването. Любовта, замисли се Либи, я побъркваше. И тогава заваля. Бавно и полека и не спря до сутринта. Сега светлината изглеждаше някак различно мека, ефирна и сякаш огромни ръце от мъгла прегръщаха земята.

Денят беше прекрасен за извинения, за безцелни разходки, за правене на любов под старото одеяло. Ако продължаваше обаче да мисли по този начин, даде си сметка тя, нямаше да помогне на Кал да си замине.

— По-добре се залавяй за работа. — Това беше вежливо, ала вяло подканване.

— Да. — По-скоро би останал там, където си беше, като загърби реалността. Вместо това той се изправи, целуна я набързо и тръгна към задната врата. Когато я отвори, кухнята се изпълни с песента на птиците. — Мисля да си почина следобед. Може да дойда за обяд. Явно стомахът ми е отвикнал от храната на кораба. — По-скоро бе отвикнал да бъде далеч от нея, но Либи се усмихна и се хвана за думите му.

— Добре. — Денят вече изглеждаше по друг начин. — Ако не съм долу да се бъхтя над печката, сигурно ще съм горе, при компютъра.

Всичко изглеждаше толкова нормално, помисли си тя, след като Кал затвори вратата зад гърба си, да се разделят сутрин с целувка за довиждане и с намерението да обядват заедно. Такива са сигурно идеалните връзки, заключи Либи, след което си напълни чашата и тръгна нагоре по стълбите. Но едва ли някой би нарекъл нормално всичко останало в тяхната връзка.

Тя успя да работи здраво до ранния следобед, като отдаде нервността си на кафето. Отказа да се измъчва над въпроса защо Кал бе толкова тих и замислен сутринта. И двамата си имаха достатъчно грижи. Освен това си напомни, че скоро той щеше да се върне за обяд. И тъй като този хубав навик не след дълго щеше да бъде прекратен, Либи реши да остави работата си и да приготви нещо по-специално за обяд. Тъкмо беше се озовала на долния етаж, когато чу шум на приближаваща кола.

Гости в колибата бяха не просто рядко явление — такива направо нямаше. Изненадана, а същевременно и леко притеснена, тя отвори вратата.

— О, Боже мой! — Изненадата остана, а притеснението се превърна във вълнение. — Мамо, татко! — Либи се затича да посрещне родителите си, които тъкмо отваряха вратите на малкия си пикап.

— Либърти… — Керълайн Стоун пресрещна дъщеря си с гърлен смях и с театрално разтворени ръце за прегръдка. Беше облечена почти като Либи, с протрити джинси и с широк хипарски пуловер. Ала за разлика от обикновения червен вълнен пуловер на дъщерята, този на майката бе собственоръчно изплетен и изпъстрен в различни шарки и нюанси. Имаше две черни висящи обици на едното ухо и турмалиново колие на шията си, което блестеше разкошно на светлината.

Либи целуна майка си по бузата.

— Мамо, какво правите тук?

— Тук живеех, ако не си забравила — припомни й тя, като я целуна повторно, докато Уилям стоеше отзад и се наслаждаваше на гледката. Те бяха двете от общо трите най-важни жени в живота му. Въпреки че ги делеше цяло поколение, той с радост забеляза, че жена му не отстъпваше по достойнства на дъщеря му. Фигурите и на двете така си приличаха, че хората често ги вземаха за сестри.

— Аз да не съм тук само част от декора? — настоя той и грабна Либи в здрава прегръдка. — Моето малко момиче… Изследователката.

— Моят татко — не остана по-назад Либи. — Изпълнителният директор.

— Хайде, дай да те погледна.

На свой ред тя не пропусна да го огледа. Той все още имаше прекалено дълга коса, за да се нарече консервативен, въпреки че вече се забелязваха бели коси през тъмнорусите му къдрици. Брадата му бе по-прошарена. Въпреки че и двамата ходеха на фризьор, Уилям Стоун не се бе променил. Оставаше си човекът, когото Либи помнеше от детството си, който я носеше през гората, облечен в характерния за него хипи стил.