Нора Робъртс - Сега и във времето

Уил не се забърза особено. Искаше му се първо да го прецени. Красив, със сурови черти и твърд поглед. Времето само щеше да покаже.

— Името ви е Хорнблоуър, нали? — Стана му приятно, че Кал се здрависа силно и решително.

— Да. — За първи път след комисията при кандидатстването му в МКС му се случваше да бъде така внимателно преценен. — Да ви се извиня ли още веднъж за случилото се?

— Едно извинение е напълно достатъчно. — Въпреки това Уилям си запази известни резерви за останалото.

— Тъкмо щях да се заема с обяда. — Либи реши, че трябва да поддържа разговора, докато измисли подходящото решение на ситуацията.

— Прекрасна идея. — Керълайн извади от една от чантите пресен карфиол. Намери и плика с чипс и консервата с кренвирши, които Уилям бе пъхнал незабелязано в нея. — Аз ще приготвя обяда. Уил, няма ли да ми помогнеш?

— Но, аз…

— Направи малко чай, ако обичаш.

— Аз бих пийнала чай — зарадва се Либи, тъй като това бе най-прекият път към сърцето на баща й. Тя хвана Кал за ръката и се обърна към родителите си. — Ние ще се върнем след малко. Щом като се озоваха сами в хола, Либи се обърна към него. — Ами сега, какво ще правим?

— С кое?

Възмутена от неуместния му въпрос, тя закрачи към камината.

— Ще се наложи да им обясня нещо и със сигурност това не би могло да бъде, че съвсем случайно си попаднал тук от двадесет и трети век.

— Разбирам.

— Но аз никога не съм ги лъгала. — Либи подритна една цепеница, която й се изпречи на пода пред камината. — Не мога да ги лъжа.

Той се приближи към нея и я погали по лицето.

— Неспоменаването на няколко дребни подробности не е лъжа.

— Като например, че дойде дотук с космически кораб. Ти наричаш това дребна подробност?

— За някои, да.

Тя затвори очи. Това трябваше да бъде смешка. Може би щеше да бъде, ала след пет-десет години.

— Хорнблоуър, положението е достатъчно сложно. И имай предвид, че все пак трябва да им кажем нещо за това, какъв си и откъде идваш.

— Какво положение?

Този път Либи успя да не се усмихне.

— Те са мои родители. Това е тяхната къща, а ти и аз сме… — Тя описа кръг с ръката си.

— Любовници — предположи той.

— Моля те, недей да повишаваш тон.

С огромно търпение и нежност Кал я хвана за раменете.

— Либи, те явно са стигнали до същото заключение, след като аз почти целунах майка ти в хладилника.

— Ами това…

— Помислих я за теб.

— Знам, но въпреки това…

— Либи, много добре съзнавам, че това не беше възможно най-подходящия начин да се запозная с родителите ти, ала повярвай ми, че най-изненадан от всички бях самият аз.

— Вероятно.

— Абсолютно. Така че просто ще преминем към следващата стъпка.

— И каква е тя, според теб?

— Обяда.

— Хорнблоуър… — въздъхна Либи и опря чело в гърдите му. Жалко, че тя харесваше у него точно това му качество, да оценява дребните жестове. — Надявам се, че разбираш колко деликатно е положението. Какво смяташ да правим сега? И престани да ме питаш „кое положение“, защото ще те фрасна.

— Ставаш груба. — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й. — Хайде да видим как ще се справим.

Либи изобщо не се възпротиви, когато Кал се наведе и я целуна. И без това всичко бе сън, а нали в сънищата накрая всичко се оправяше от само себе си.

В този миг иззад гърба си чу тежко, раздразнително покашляне. Тя се отдръпна от Кал и се обърна, за да види баща си на прага на стаята.

— Майка ти казва, че обядът е готов. — Въпреки че не обичаше да се държи предсказуемо, той се извърна, преди да влезе обратно в кухнята, и хвърли последен, преценяващ поглед на Кал.

— Май ледовете почват да се топят — забеляза Кал.

Когато влезе в кухнята, баща й се обърна към жена си.

— Този мъж постоянно опипва някоя от любимите ми жени.

— Някоя от любимите ти жени! — Керълайн се засмя. — Наистина ли, Уил? — Тя така отметна глава, че и двете й обеци се разтанцуваха. — Всъщност той има много хубави ръце.

— Да не си търсиш белята? — С една ръка Уил я извърна към себе си.

— Винаги. — Тя го целуна и тогава се обърнаха към вратата. — Хайде, сядайте — усмихна се лъчезарно Керълайн на Кал. — Тъкмо довършвам салатата.

На масата бяха сложени четири купички върху плетени от самата нея подложки. В средата имаше огромна купа със салата от най-разнообразни зеленчуци и подправки, включително и зелени банани и пълнозърнести кротончета. Всичко това чакаше да бъде залято със сос от кисело мляко.

— Е, Кал — започна Керълайн, като му подаде купата със салата. — И ти ли си антрополог?