Нора Робъртс - Сега и във времето

Той си даде сметка унесен, че тя доста добре се беше изучила. И доста бързо. Ръцете й, както и нежните движения на тялото й, го докарваха до полуда. Искаше да я помоли да поспре за малко, да му даде шанс да възвърне и последната капка разум и контрол върху себе си. Ала вече беше прекалено късно.

Кал я повали на леглото. Внезапната й изненада прерасна в сподавен стон. Протегна се към него, но единствено успя да улови студените чаршафи, защото той вече я водеше към върха.

Мислеше си, че знае какво е да правиш любов. Въпреки че бе донякъде наясно от предната нощ за това, което се случваше в момента, не бе изобщо подготвена. Кал сякаш беше полудял и за миг нейната лудост достигна размерите на неговата.

Нямаше и следа от нежните докосвания, нито от деликатните увещания. Всичко кипеше от назряла нужда и отчаяна жажда за задоволяване. Сякаш бяха две изгубени души — гърчеха се в чаршафите и потъваха един в друг.

Неудържими пориви. Пламенни отговори. Изричането на свенливи молби остана за онези, които можеха да запазят здрав разума си. Тази нощ се носеше само учестено дишане и сподавени стенания. От възбудата кожата й бе станала влажна и се хлъзгаше при допира си с неговата. Всеки път, когато намереше устните й, я изпълваше богатия, мускусен дъх на страстта.

Сега нямаше кадифени облаци, на тяхно място вилнееше бясна буря. Вълнуваща. С огромен електрически заряд. Либи чуваше как въздухът й приглася. Сякаш в главата й с всички сили гърмяха барабани, които отекваха в сърцето й с невъобразимите си ритми. Вдишала дълбоко, тя се претърколи връз него и притисна отворената си уста към врата, а после и към гърдите му, защото вече бе опознала прекрасния му, тъмен, завладяващ вкус.

Не можеше да й се насити. Колкото и да му се отдаваше, той я желаеше все повече и повече. Не си даваше сметка колко силно се вкопчваше в кожата й, дори я нараняваше, въпреки че устните му всеки път проследяваха докосванията му. Виждаше я смътно на приглушената светлина, как влажната й кожа блестеше, а главата й се отпускаше назад всеки път, когато стигнеше върха. Очите й бяха от злато, като древни златни монети. Като божествен дар. Сега я видя като богиня, изправена връз него, с изпънато като лък тяло, а светлината зад нея създаваше сияние около косата й.

Кал помисли, че би умрял за нея, въпреки че и без нея също не би живял повече. Тогава Либи го пое в себе си, дълбоко, докрай. Той се пресегна напосоки, както и тя, и ръцете им се сляха в едно.

Тук нишката на мислите се скъса.

Дълго след като и двамата бяха достигнали до върховната точка на удоволствието, Кал продължаваше да я държи в прегръдките си. Опитваше се да запомни какво бе направил той, как му бе отвърнала Либи, но всичко се сливаше в една неясна буря от емоции и усещания, граничещи със стихията. Боеше се да не я бе наранил, боеше се също, че сега, когато страстта се бе уталожила, тя щеше да се отдръпне от него и от чувствата, които все още бушуваха в душата му.

— Либи: — Отговорът й се изрази в леко помръдване на главата й към гърдите му. Едно от най-големите й удоволствия бе да слуша как сърцето му тупти. — Извинявай… — Кал започна да гали косата й, докато се чудеше дали вече не бе прекалено късно за нежност.

Тя отвори очи. Усилието й се стори непосилно. Загложди я съмнение, на което се опита да не обръща внимание.

— Извиняваш ли ми се? За какво?

— Да, извинявам ти се за това, което се случи преди малко. Никога не съм се отнасял с жена по този начин.

— Никога ли не си го правил? — Кал не видя усмивката на устните й.

— Не, никога. — Готов да я пусне, стига тя да пожелаеше да се отдръпне от него, той повдигна главата и. — Бих желал да ти се извиня по някакъв начин — продължи Кал и тогава видя, че блясъкът в очите й бе не от сълзи, а от смях. — Ти се смееш?

— Как точно — отвърна Либи, като го целуна по превръзката на челото, — смяташ да ми се извиниш?

— Мислех, че съм ти причинил болка. — Той я обърна по гръб, след което се надвеси над нея и се взря в очите й. Тя все още се смееше, а очите й бяха тъмни и пълни с тайни изненади, които само жените могат да разберат. — Ала май съм се излъгал.

— Ти така и не отговори на въпроса ми. — Либи се изпъна, но не защото нещо я притискаше, а по-скоро поради същата причина, поради която котките се изтягат на слънце. — Как точно смяташ да ми се извиниш?

— Добре тогава. — Кал хвърли един поглед на разхвърляното легло, след което се изправи и погледна към пода. Протегна се и вдигна захвърлените й очила. Залюля ги веднъж за едната дръжка и се обърна към нея. — Хайде, сложи ги и ще ти покажа как точно.